Вторият етаж в центъра за задържане е само за пленените във войната руснаци - държат ги отделно от съображения за сигурност. По същата причина не може и да се оповести къде точно се намира въпросният следствен арест, пише "Дойче Веле".
В едната от килиите седмина мъже на различна възраст застават в редица, когато влизат надзирателите. Пленниците не са изненадани от посещението на журналистите - казват, че при тях всяка седмица идват представители на ООН или на Червения кръст. Руснаците обясняват, че всички са били наети с договор като военнослужещи - и охотно разказват историите си.
"Не видях никакви фашисти".
"Честно казано, поизлъгаха ни. Първоначално ни казаха, че ще се занимаваме с хуманитарни дейности, а веднага ни пратиха на първа линия", разказва Роман. Той бил ранен в боевете в Харковска област, а украинските военни го прибрали и му оказали първа помощ.
Друг пленник, танкистът Артьом, обяснява, че съвсем съзнателно решил да се включи във войната срещу Украйна, след като видял в интернет обява, че се търсят хора. За 2-3 дни се научил да кара танк и бил изпратен в Запорожие, където по-късно бил пленен от бойци на полка "Азов". Разказва, че го хранели и му давали цигари. И добавя: "Не видях никакви фашисти".
Когато го питаме защо е отишъл да воюва в Украйна, Артьом отговаря, че се запалил от телевизора: "Там толкова хубаво разказват - че отиваме да се бием за правото дело. А не е така. Но очите ми се отвориха чак тук", казва мъжът и нарича руската армия "мародери и убийци".
Битът на военнопленниците
Мебелите в килията са стари, тясно е, но е чисто. А надзирателите обясняват, че с пленниците им е по-лесно - не са агресивни, няма къде да избягат, просто чакат да бъдат разменени. Докато говорим с тях, им носят обяда - борш. За закуска е имало царевична каша с месо, разказват пленниците. Хранят ги по три пъти на ден, могат ежедневно да се мият и къпят в банята, осигуряват им се и възможности за разходка. В съседната килия срещаме трима млади мъже - по на двайсетина години. На масата до креватите са подредени книги: Куприн, Тургенев, Олдридж. Пленените разказват, че през свободното си време четат романи.
20-годишният Дмитрий признава, че душевното му състояние би могло да бъде и по-добро. На 24 февруари дори не забелязал как от Белгородска област в Русия изведнъж попаднал в Украйна.
"Не ни казаха къде отиваме"
"Не ни казаха къде отиваме. Разбрахме, че сме в Украйна едва когато видяхме регистрационните номера на колите. Попитах командира какво правим тук. А той ми отговори: Не задавай излишни въпроси, карай напред". Дмитрий се предал на 27 февруари, след като танкът му бил ударен.
Олег разказва, че подновил договора си с руските въоръжени сили през март. "Гледайки новините, наистина вярвах, че отиваме да помагаме, че тук има националисти, че се води война, в която убиват и измъчват нашите." Но когато пристигнал в Харковска област, видял съвсем друго: "Нямаше нито един националист. Когато влизахме по селата, хората ни казваха: Махайте се, нямате работа тук".
Олег обяснява, че когато подписал договора, му обещали обучение и служба в тила, но след три дни го изпратили към Харков. Бил е командир на взвод и твърди, че неговото подразделение се опитало да се върне от Харковска област в Русия, но командването забранило. В един момент Олег и неговите подчинени останали без връзка с командването, а малко след това били пленени от украинските части.
"Никога повече"
Всички пленници, с които разговаря ДВ, заявяват, че се разкайват за участието си в инвазията на територията на Украйна. И твърдят, че не са обстрелвали мирни села и градове. До момента следователите не са открили доказателства за извършени от тях военни престъпления. Пленниците са били проверени и с детектор на лъжата.
Нито един от военнопленниците, с които разговаряхме, не се оплаква от лоши условия или нечовешко отношение. "Всеки ден идват и питат дали имаме нужда от нещо", казва Роман.
Официална информация за броя на руските военнопленници в Украйна няма. А и този брой постоянно се променя заради редовните размени. "Надеждата умира последна", казва 20-годишният Дмитрий, който също се надява да бъде разменен. След трите месеца в плен той иска най-сетне да се върне у дома. И никога повече да не служи в армията.