Наричат го Мидуей. Напълно оправдано. Атолът се надига от водите в северната част на Тихия океан, точно по средата на пътя между Калифорния и Япония, на две хиляди морски мили от най-близкия континент. И едва на 13 метра над морското равнище в най-високата си точка.
Открит е през 1859-та. Историята е оставила върху него отпечатъка на Втората световна, Корейската и Виетнамската война. Парчето вулканична земя с обща площ шест квадратни километра е било американска военноморска база и тихоокеанска телефонна станция. Днес двата острова и лагуната край тях са национален резерват.
И преди, и сега, районът е предпочитан от величествените албатроси - като място за почивка и за гнездене. Птиците са свикнали с присъствието на малкото хора, които живеят в района. Те не се смущават от присъствието на фотографите.
Само че красивите гледки, пърхащите криле и многообразието на птичите песни не са единственото, което изпълва обективите на камерите и фотоапаратите, разказва БНТ. Промишленият отпечатък е стигнал чак дотук с океанските течения и вълните. Пластмасова напаст, маскирана като храна. Тя превръща албатросите в още по-застрашен вид, отколкото са. Убива и едри птици, и техните малки.
Капачки, парчета от химикалки, детски играчки, всевъзможни опаковки, останки от съдове. Пластмасови отпадъци, произведени и захвърлени от човека, се носят из тихоокеанските води. Постепенно те се покриват с дребни организми и яйца и се превръщат в апетитни хапки за морските птици. Албатросите ги поглъщат или хранят с тях малките си. Само че никой стомашен сок не може да разгради пластмасата. Тя се натрупва и убива. Бавно и мъчително.
Имаме ли силата и смелостта да спрем това? Да променим дребните си навици? Да повлияем на бъдещето? Болезненото послание на птиците кара фотографa Крис Джордън и малкият му екип да зададат тези въпроси във филма, посветен на Мидуей и неговия красив, но силно наранен свят. Средствата за снимките са събирани години наред, само от дарения на отделни хора. Скоро филмът ще бъде завършен. А какво ще бъде продължението му, зависи не толкова от Крис Джордън и екипа му, колкото от всички хора в света, където правилата на консумацията се преплитат със законите на природата.