Има нещо много важно в завистта и лъжата: от най-примитивните хора до най-развитите лидери на човечеството, завистта и лъжата се считат за много осъдителни качества.
Веднага щом човек забележи, че употребява завист или лъже, тогава в душата му се появява чувство за морално осъждане на тези свойства. Човек иска с всички сили да ги отучи от себе си. Особено завистта и лъжата съвсем инстинктивно биват осъждани.
Когато се запитаме защо тези две качества се осъждат доста инстинктивно, осъзнаваме че едва ли нещо отговаря толкова малко на едни от най-важните земни качества като завист и лъжливост. Те малко отговарят на това, което наричаме съчувствие към другите хора.
Защото, ако завиждаме на някого, ние не сме склонни да се отдадем на тази добродетел, която се спуска до най-дълбокото, най-вътрешното ядро, която влиза в Божественото на отсрещното същество.
Защото емпатията [съпричастието] е ценна, не само когато имаме емпатия, но и когато можем да оценим ядрото, духовното същество на другия човек.
Човешката признателност, като основа на съчувствието, предполага, че ние приемаме предимствата на другия човек и можем да се наслаждаваме на успехите, етапите на развитие на други хора. И всичко това изключва завистта.
Завистта се проявява като качество, което е тясно свързано с най-силния егоизъм на хората.
Същото можем да кажем и за лъжата.
Когато изричаме неистина, ние нарушаваме закона относно истината за установяване на връзка, който обхваща всички хора. Това, което е истината, е истина за всички хора и в нищо не можем да практикуваме развиване на съзнание, което обхваща всички хора, освен в истината. Казвайки неистина, извършваме злодеяние против връзката, която трябва да се простира от човешки гърди към човешки гърди.
Така изглеждат нещата, когато ги гледаме като човешки същества.
Източник: „Ключова дума лъжа“