Къде е границата между литературното и националното? Кога една литература е българска и кое прави един писател български – езикът или темата?
На тези и още много други въпроси отговориха Светлозар Желев – директор на Национален център за книгата, белетристът и драматург Захари Карабашлиев и авторът на The New York Times Николай Грозни.
„За мен в глобалния свят е много трудно творците да бъдат наричани с определена националност. Немски писател ли си, ако пишеш на немски, или си български, защото си роден в България. Един писател или е писател, или не е. Когато говорим за граници, всичко е едно много размито понятие“, сподели мнението си Светльо Желев.
„Има стойност в това да създаваш съдържание. Да го налагаш. Като автор аз се почувствах добре дошъл в България и издателство „Сиела“, изтъкна Захари Карабашлиев. Любопитен момент е, че запознанството им с Николай Грозни не се случва в Америка, където и двамата прекарват дълги години, а именно тук, в България, чрез българските им книги.
„Аз не съм убеден в съществуването на реални граници. Мисля, че нещата са обособени и те са направени да бъдат такива, но те не са ни били изначално предопределени. Не съм привърженик на границите и някакви постоянни матрици“, сподели гледната си точка Николай Грозни
Писателят за първи път представи пред родна публика мемоара „Крака на костенурка“, обявен за една от дванадесетте най-добри книги за 2008 година в Америка и последното му заглавие „Вундеркинд“.
Мемоарът „Крака на костенурка“ описва 3 години, които Николай Грозни прекарва в Дарамсала, в храма на Далай Лама.
„Ако аз сега трябваше да напиша „Крака на костенурка“, то тя щеше да е напълно различна. Този мемоар показва това, което съм бил през 2008 година и нещата, които съм си спомнял тогава. Донякъде аз съм един преводач на спомени, превеждам ги, трансформирам ги. Спомените ми са моята истинска реалност и в нея се чувствам най-свободен да казвам това, което искам да чувствам и виждам“, разказа младият автор и допълни: „Книгите ми си имат един собствен живот, но най-хубавото нещо, което ми се случи, е че получих мейл от един случаен американец, който беше намерил „Крака на костенурка“ на летището в Банкок и след като е прочел книгата, отишъл в Индия и дори се е срещнал с Вини, един от героите в книгата, което само по себе си е невероятно“.
„Вундеркинд“, от друга страна ни прехвърля в една друга реалност и начинът, по който са ни образовали, възпитавали и изисквали. Романът търси отговора на въпроса има ли правилен алгоритъм за това.
Романът описва времето на 1987 година в България и пътешествието на едно момче, което свири и учи в музикално училище.
„Вундеркинд“ е най-трудната книга, която съм писал. Накрая почти изпаднах в депресия и не исках да я завършвам. Усещах един вътрешен конфликт. Формата, която избрах, за да го направя, ме задължаваше да вляза в рамки и да пресъздам всичко по-реалистично. Естествено, това е една субективна реалност. Но в крайна сметка мисля, че съм се отървал от този период и успях да мина отвъд, но трябваше да се върна и да преживея целия този конфликт между музиката и тоталитарното, който беше изключително избистрен в музикалното училище.
„Вундеркинд“ описва онази юношеска незрялост и изкривения свят на тийнейджъра, на който целият свят му е враг и той е против целия свят“, разказа авторът.
Фотограф: Орлин Огнянов