Днес големият поет и писател Борис Христов празнува своя 79-ти рожден ден. Загърбил светската суета и показност, във времена на политически абсурди и войни, той преди много години се оттегли в село Лещен и до днес живее там, черпейки от мъдростта, силата и величието на планината и истинската природа. Майсторът на поетичните строфи отдавна отказва публични изяви. Негови познати обаче разказват, че освен да излива душата си върху белия лист, напоследък обичал и да събира камъни от Западните Родопи и да ги аранжира.
За него винаги говорят другите, а те го определят като „поет на мълчанието”,
защото просто не обича да дава интервюта, да говори пред публика. Борис Христов си подбираше прецизно приятели и познати, а аз си го спомням визуално в ателието на моя, вече покоен чичо художник, където се събираше голяма част от някогашната пернишка интелигенция. Там за първи път се започнах и с чудесната поезия на Маестро Борис Христов.
Припомням отново публичната информация за него:
той е роден на 14 август 1945 г. в село Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник и българска филология във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Работи като учител в Перник, журналист и редактор в Студия за игрални филми, литературния алманах “Струма” и сп. “Феникс”. Автор е на книгите “Вечерен тромпет” (1977; 1979), “Честен кръст” (1982), “Бащата на яйцето” (1987), “Сляпото куче. Долината на обувките” (1990), “Думи и графити” (1991; 2002), “Крилете на вестителя” (1991), “Смъртни петна” (1991), “Думи върху други думи” (1992), “Вечерен тромпет. Честен кръст” (2000), “Поезия” (2004), както и на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми. Негови стихове са преведени на английски, немски, руски, италиански и други езици. Съставител е на редица сборници и антологии, сред които “Български разкази на ХХ век” (1995), “Народни писмена” (1995), “Веда Словена” (1998) и много други. Носител на Голямата награда на СУ “Св. Климент Охридски” (2000), носител е на Националната награда за поезия „Яворов“ на 55-тите Яворови януарски дни в Чирпан.
Накрая ще завърша с неговите думи, които съм запомнила – че
човек трябва да преминава с достойнство през живота, каквото и да се случва.
Мисля, че той изпълва със съдържание тези свои слова и внушава дълбок респект, освен преклонение пред безусловния му талант.
Честит рожден ден, Маестро!
*Заглавието е от
СТЕНАТА
Пак ще живея - една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите...
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите - двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели -
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи -
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода -
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: "Аз викам."
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
"Това е стена!" И нищо друго.