„Тайната на демагога е да се престори на толкова глупав, колкото са глупави неговите последователи,
за да могат те да повярват, че са умни, колкото е умен той“.
Карл Краус
…
Мисля си: нѝ измамниците ни – измамници, нѝ защитниците ни – защитници. Такава една държава, такива едни…
Какво имам предвид ли? Ами това, че 34 години след (уж) падането на комунистическия терористичен режим у нас, наложен с окупация и смърт на едро от ссср, ние все още не можем да махнем „паметниците“ на съветската армия и се крием зад някакви тъпи приказки за корозия, ръжда, пукнатини, ще го местим, ще го слагаме в музей, не знам какво още…
Вместо да го свалим с багер, натрошим на малки парчета и изхвърлим на бунището или на дъното на морето. Или на дъното на Дунав – нейде край Белене. Но не – трябва с „тарикатлъци“ да минем: корозия, пукнатини, глупости, извинения, номера.
Потриваме гузно ръце и се мъчим да излъжем „другите“, другия отбор, че да го махнем, ама не демонстративно, както си му е редът, а някак изшмулено, извинително, по терлици, тайничко, да не стане нещо.
Позорна работа.
34 години след падането на терористичния режим. Ние не можем да се отървем от гнусните окупаторски тотеми на позора на окупацията и робството.
Същата работа са и „защитниците“ на МОЧА, „другите“, другият отбор.
И те едни такива – на тарикати се правят, по терлици и те да минат, да измамят, да не си признаят какво целят. Да не си кажат, че пазят на ссср наследството. Не.
Кремълските служители започват да дрънкат за фашизъм и как паметникът бил на онези, дето са ни освободили от него.
Я, да видим…
„Когато СССР обявява война (обявява война!) на България, правителството тук е оглавявано от Константин Муравиев. То е на власт една седмица – от 2 до 9 септември.
Важно е да се запомни ето тази хронология на събитията: България прекъсва дипломатическите си отношения с Германия и иска примирие от САЩ и Британия. Още на 5 септември правителството обсъжда решение за обявяване война на Германия. Само че ето точно тук се появява съветският агент – тогавашният военен министър ген. Иван Маринов, който спъва общественото обсъждане и го забавя със 72 часа. През това време от СССР заявяват, че явно сме все още с нацистка Германия, щом не обявяваме война и Червената армия идва тук. Откъдето още не си е тръгнала…
По-късно става ясно, че ген. Маринов е съветски агент и вече е обсъдил с Кремъл това „забавяне“, което е позволило на СССР да обяви война на България. На 8 септември обаче, така или иначе, се обнародва решението и се обявява война на Германия, но това не спира ватенките да нахлуят и така се озоваваме във война и с двете сили – Германия и СССР. И въпреки че е обявена война на Германия, след гнусния предателски и антибългарски преврат на 9 септември, правителството е обявено за фашистко“.
Въпроси?
Да? Не?
Има и още от този старичък вече материал:
„[…]група комунисти и някои офицери от армията, спечелени на страната на комунистите, нахълтват в сградата на военното министерство и се самопровъзгласяват за ново българско правителство.
Едва по-късно в страната един подир друг се завръщат Вълко Червенков, Васил Коларов и Георги Димитров, които към този момент са съветски граждани и членуват в болшевишката партия[…]Американският историк проф. Сирил Блек, който до 1947 година работи в Съюзната контролна комисия в България, посочва, че шефът на тази комисия генерал Бирюзов веднага уволнява 16 висши български офицери, сред които и шефа на българския генерален щаб, СЛЕД КОЕТО ПОСТАВЯ НА МЯСТОТО ИМ СЪВЕТСКИ ВОЕННИ. България е въвлечена във войната срещу Германия, а 280-хилядната българска армия незабавно е изпратена на фронта. В България остава една близо 200-хилядна окупационна съветска войска, която на практика няма никаква работа.
Съвременници твърдят, че съветските войници масово злочинстват (конфискации, убийства, грабежи, изнасилвания) и в същото време осигуряват комфорт на комунистическо-криминалните „шпицкоманди“, които избиват дотогавашния елит на държавата. С други думи, българската армия е изпратена да се сражава срещу Вермахта, за да се осъществи по-лесно замисълът на Сталин и Димитров за превръщането на страната в съветски придатък".
Но когато защитниците на путинландия и тероризма говорят за запазване на позорния МОЧА, те говорят за измислена от техните нефели гурута „история“.
И защитниците на МОЧА, и тези, които искат да го бутат – и двете групи са едни такива… лъжат на дребно, пробутват номерца, едните – пукнатини и корозия; другите – фашизъм и „освободители“.
И после: защо държавата ни е на такова дередже. Страх и тарикатлъци. Да не зèме да стане нещо. И едните, и другите.
Иде да покаже, че помийната империя от североизток все още управлява през подставените си марионетни „държавници“, които още се на**рат от страх от сабята на господаря.
Но това си има обяснение и то е старо, та старо. И е измислено много преди на ватенките да им хрумне да се опитват да мислят. Този тип манипулация е добре описана от Хауърд Зин в неговата книга A People's History of the United States (изд. 1980 г.):
„Умният робовладелец не е взимал на сериозно вярването, че чернокожите са родени да бъдат роби и че са се чувствали така. Той е знаел много добре, че това не е вярно. Знаел е, че прясно доставените от Африка трябва да бъдат пречупени, за да се подчиняват; че всяко следващо поколение трябва да бъде внимателно тренирано.
[…] в повечето случаи това е нескончаем процес – няма край на нуждата от контрол.
[…] системата е била едновременно психологическа и физическа. Робите са били приучвани към дисциплина, налагали са им идеята, че са по-нисши и че трябва „да си знаят мястото“.
[…] създаването на разделение между робите е било чрез разделянето им на работещи на полето и много по-привилегированите къщни роби, а накрая и чрез въвеждането на закона, разрешаващ на робовладелеца да налага наказания като бичуване, изгаряне, осакатяване и смъртно наказание чрез кодекса на Вирджиния от 1705 г.“
Сигурно виждате приликите – разделението между „равни“ и „по-равни“ в България, пролетариат и „наши хора“. Познайте кои сега пазят МОЧА.
Наказания, бичуване, изгаряне, смърт, Белене, Ловеч, лагери за разказване на политически виц, подстригване, печати по краката… Прилики?
„Да си знаят мястото“ – над небето ни стърчи с грозните си тотеми и ни напомня къде ни е мястото – паметниците на най-големите ни национални герои са дребни и сгушени в краката на паметниците на съветската армия. Мегаломански 45-метрови паметници на ватенки с окупаторски автомати над главите ни, докато паметниците на Левски и Ботев са в пъти по-дребни от тези.
И да, те знаят, че е нескончаем процес – няма край на нуждата от контрол. Питайте зеления чорап, кукурнела, копейката, цомчо, трифониадите от партия „и така нататък“, фалшивите натовски генерали, дето телефоните им звънят със съветския химн, питайте четирихилядниците на губернаторката Мутрофана, питайте маяма, питайте ония с псевдонимите, дето са работодатели на ония с прякорите. Питайте пазителите на МОЧА.
А после питайте и „демократите“ защо са толкова извинителни и защо 34 години по-късно все още им трябват извинения като пукнатини и корозия.
И така… „всяко следващо поколение трябва да бъде внимателно тренирано“.
И то е.
_________________
Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.