Има ли правило, определение за "духовността", за която комай общо говорим засилено само покрай 24 май? Навръх този светъл наш национален празник разговарям с Проф. Андрей Пантев. Той е един от най-известните наши историци, интелектуалци и общественици. Той е български историк, член-академик на Световната академия „Платон“, бивш преподавател и народен представител, за когото единодушно критиците твърдят, че е сред най-блестящите оратори, говорили от трибуната на Народното събрание.
Имам светлата увереност, че един ден цялата тази драма и безизходица на обществото ни ще бъде преодоляна. За духовност няма дефиниция. Както казва Кенет Кларк, историк, културолог, автор на "Цивилизацията": "Аз не знам какво е цивилизация, защото не мога да й дам дефиниция, но аз я чувствам". Това се отнася и за духовността. Винаги се чувства разликата между прагматичното, ежедневното говорене и когато обсъждаме нещо, което е невидимо, но винаги е в нас.
За нас, българите, е исторически приоритет, че имаме своите букви, своят език. Но само с историческа репутация не се живее.
Като гледаме как говорят някои потомци на Солунските двама братя, се убеждаваме, че някои неща вървят накриво, въпреки основателната ни историческа претенция. По този начин и Етиопия би могла да се смята за най-цивилизованата страна в света. Така че една историческа репутация има историческа стойност само когато има съвременни потвърждения за нея. Според мен днес тя отсъства.
"Който се ражда беден, умира глупав"
е една немска поговорка, която и днес, както и в миналото, е илюстрирала, че образованието е въпрос на финансови възможности. Онези, които са се завръщали в България, бързо са правели кариера, мнозина от тях са ставали учители, лекари, агрономи не само в столицата, а и в провинцията. Трудно е да се правят обобщения, но може да се каже, че някои са идвали тук, за да правят кариера, а други наистина са милеели за своето Отечество.
От последните проучвания, направени сред нашите ученици, става ясно, че някои четат, ама без да разбират прочетеното. Четенията са разни - едно е да четеш класици, а съвсем друго жълтотии затова кой спортист с коя изпълнителка на чалга си ляга. Навремето ние учехме не само за партизани, а и за Байрон, Шилер, за световното литературно класическо наследство.
Сега в основата на всичко е интригата, която има битов, а не морален характер. Много от класическите ни произведения днес изглеждат архаични, дори наивни. Но все пак
над тези книги са плачели нашите праотци, родителите ни, така че е добре да се обяснява, че става въпрос за общочовешки стойности, които не само че споделяме, но и сме ги създавали на Балканския полуостров.
Повсеместното опростачване през последните десетилетия отдавам на световните тенденции и процеси.
Материалната част от нашето ежедневно битие доминира и не случайно като гледаме и други световни изяви пак се натрапват възгледите, че най-важното нещо за повечето човеци, е колко получават, отколкото вечните човешки ценности и добродетели. Опростачването е световен процес, днес няма авторитети като Достоевски, Хемингуей, Иван Вазов и мн.други. Занимават ни преимуществено с това коя знаменитост с какъв шампоан си върши хигиената, кой за кого се жени, къде са им къщите и вилите.
Заслугата на България е, че стои в темелите на една цивилизация, наричана славянска,
която в различни исторически периоди е преминавала през различни етапи, но днес трудно ще погледнем на историята на човечеството без да имаме предвид, че от нашите земи е тръгнало, развило се е по света, стигнало е до бреговете на Тихи океан, запленило е много хора по света. Затова когато четем славянски автори, независимо дали са поляци, българи или руснаци, трябва да знаем, че става въпрос за автори от не по-малко значима Европа, отколкото са онези в библиотеките в католическите манастири на средна и западна Европа.
24 май вече не е манифестация, но ни дава корени.
Вижте, че и най-ограничените богаташи пращат децата си да се изучат някъде, обикновено в чужбина.
Днес да си припомним за "Език свещен на моите деди". И да знаем, че когато казваме "обичам те", така са казвали някога и нашите баби и дядовци. Литературата, буквите, писмеността, словото са предадени безсмъртно по кръвен и родов начин на днешните поколения.
Словото, превърнато в писменост, следва да е утеха и опора за нас, за нашите деца и внуци.