45-годишната Александра Шехтова търси началото на своята история. Първите 6 години от живота ѝ преминават в дом за сираци. Предстоят ѝ и две неуспешни осиновявания, докато пристигне в дома на своите осиновители. За цялото си детство има едва няколко снимки. Историята на Алекс има много неизвестни, но основните сред тях са къде е родена и кои са биолoгичните ѝ родители.
Алекс сподели част от своята история пред Петя Дикова с надеждата, че ще открие своята идентичност.
Тя е родена на 13 октомври, 1977 г. – или в Кърджали, или в Хасково.
„Съдбата има невероятна фантазия. Името, което получавам след раждането си, е Данаила. В дома, в който бях, ме наричаха Дани. Александра Шехтова е човекът, който се „ражда“ след осиновяването. Не знам къде съм родена – по документи първоначално беше уж в Самоков, после уж в Хасково“, разказва жената, която търси своя произход.
„Когато съм пристигнала в дома в Хасково – на 3-4 години, съм била руса и със сини очи, светъл тип. Но точно за една нощ аз съм потъмняла – станала съм кестенява с кафяви очи. Това вероятно е реакция на изоставянето“, споделя Алекс пред БТВ.
В сиропиталището, в което расте тя изживява детските си ужаси, които я формират като жена, която се усмихва тъжно. В първите 6 години от живота си живее във физическо насилие и страх.
Дните в дома, в който е настанена, преминават строго по график, под режим – става се в определени часове, проверява се дали някой се е напишкал. Когато има такъв, то той изтърпява своето наказание – побой. На закуска всеки получава половин порция и няма право на допълнителна. Същевременно тоалетните били посточнно заключени, дори когато децата са навън в двора. Отключват се само в определени моменти. Защо – остава неясно.
„Когато преживяваш агресия, насилие и извращения, няма как да се усмихваш. Ласки, топло отношение и нежност - нямаше. Грубостта и агресията ми идваха в повече, но в един момент дори побоищата спират да ти правят впечатление. Чакаш поредната доза малтретиране, докато ти дойде времето за хранане“, разказва Алекс, която наскоро описва живота си и в книга. Отново с надежда – някой да разпознае детайл от историята ѝ и тя да събере частиците от живота, които ѝ липсват.
Децата от сиропиталището развили ненавист към определени вкусове и храни. Алекс изпитва такава към маслини. След като вечер били сервирани купички с маслини, децата били принуждавани да ги изяждат с костилките. Имало и заплахи - не трябвало да има нито една костилка на земята.
Спомня си, че по време на една Коледа децата от сиропиталището били изведени на разходка из града. Алекс тогава разбрала, че светът е много по-различен и голям, впечатлява се от празничните светлини и отвореното пространство.
Съдбата на Алекс и отредила три осиновявания. При първото обаче хората, които са искали да я осиновят, загинали при катастрофа, второто – било неуспешно, а третото осиновяване вече се случило официално. След него тя се озовава в Самоков.
Най-хубавият спомен от детството за Алекс е именно моментът на осиновяването. „Кое дете не иска да се махне от такова място и да има семейство и дом, уют, майка и баща? А не да заспива при заключени тоалетни в тъмното“, казва тя.
Алекс се надява, ако някой я припознае в този разказ, да придобие смелост и да сподели.
„Колкото повече време минава, толкова по-малко хора остават живи, които да имат информация за моето раждане, от онова време“, казва Алекс.
Осиновителят ми беше доста влиятелен човек в Самоков - почетен гражданин на града, началник на финансовия отдел. Казваше Васил Николов Шехтов, а майка ми Донка Ангелова Шехтова и аз нося тяхната фамилия.
Александра Шехтова пише книга, която посвещава на биологичната си майка.
„Ако тази книга попадне в нейните ръце или в някой, който би могъл да разпознае нещо от позната за него история, ще се радвам да се свърже с мен“. Тази книга е и за биологичните родители, които са се отказали от собствените си деца и функцията на родителството.
Законът не позволява на осиновените да намерят корените си и да разберат откъде е тръгнал техният живот. Той ни дискриминира, аз нямам своята идентичност. Този роман няма да е интересен в Западна Европа, защото там темата за осиновяването се поставя по друг начин. Когато тук някой разбере, че съм осиновена, казва „Ох, извинявай!“. Защо ми се извиняват? Моята съдба просто е тръгнала от някакво сиропиталище. Или казват „О, ама тя е осиновена, кой знае каква ѝ е кръвта, какви са и родителите““, споделя Алекс.
Тя не разбира хора, които са решили да осиновят дете, но след това са срещнали трудности и решават да се откажат от него.
„Ама аз не съм стока, за да ме връщате. Провалът е за вас като родител, детето не е проблем. Ако родите дете, които във времето има проблеми, ще го оставите ли? На тези деца не се гледа като на стока, а на осиновените – се“, коментира Алекс.
Алекс си пожелава за Коледа да стигне до дъното на тази история и да открие биологичните си родители.
Последната ѝ надежда сте вие. Ако нейната история ви е позната, свържете се с нас. Александра има насрочено дело в съда в Кърджали - тя се обърнала към адвокат Жанета Бюлекова, която има огромен опит при дела за разкриване на произхода.
В България може би е последният останал непроменен закон в цяла Европа, който не позволява достъп до информация на осиновените за биологичните им родители.