Какво илюстрира случващото се втори пореден ден в парламента, в който 7-те партии не могат и не желаят да излъчат председател на Народното събрание? Този състав на парламента, отмъщение ли е на народа, който ги е пратил там? Разговарям с политолога Христо Панчугов. Той е асистент в департамента по политически науки на НБУ. Преди това е бил зам-главен секретар на СДС и е активен участник в опитите за обединение на десницата преди РБ.
Няма никаква изненада в поведението на политическите играчи. Те се опитват да пренасят своите послания от кампанията към избирателите им и в пленарната зала на най-високата институция в държавата.
Според мен най-големият проблем е в неспособността на институцията парламент да се довери на процедурата, за да избере свой председател. Ние видяхме ситуация, в която председателстващият парламента и целия екип на ведомството да не могат да отговорят на въпроса дали има избран председател на събранието, или не. Това е ярко олицетворение на цялостната институционална среда у нас, за съжаление. Отвъд конкретните личности, които поемат отговорност за едно или друго решение, институциите са обсолютно неспособни да си вършат работата. Това се вижда на всякакво ниво в управлението.
Големият въпорс е дали досега това, което се случва в парламента ни се е разминавало, защото сме били щастливци и късметлии, или просто вече ситуацията е извън всякакъв контрол.
Тук е и голямата ни отговорност като общество да започнем да търсим системни решения на проблеми, които през годините не са били особено видими. Тази отговорност е особено важна за онези, които са в парламента.
Над 60 на сто от хората не гласуваха на тези избори и това е ясен сигнал, че те не одобряват политиката такава, каквато е. Ако имаме съвсем скоро нови избори, то оптимистичната теория е, че ще се възпроизведе точно сегашното статукво. Песимистичната обаче е, че ще видим една доста възможна радикализация и за пореден път ще се яви субект, който ще се заиграе с обществените нагласи за политическа промяна. Тази версия е по-притеснителна от първата.
Има и нормално решение и изход от тази ситуация – това е да видим промяна в политическите стратегии на партиите. Да се намери адекватен разказ за това как ще изглежда политическата промяна в България. Този разказ да минава през конкретни лица и политики и търсене на подкрепата на гражданите за всичко това. Потенциално това може да отговори на въпроса кой ще управлява след следващите избори и да доведе до по-високи нива на участие на хората в изборите.
Тези дни ще наблюдаваме опити да се избере председател на НС на всяка цена, защото без това парламентът не може да функционира. Ако не стане, то това би бил провал за цялата политическа класа и няма комуникационен инструмент, чрез който българските граждани да бъдат убедени, че случващото е нормално.
Стабилно мнозинство за управление обаче в този момент не може да очакваме. Партиите продължават да се грижат само за собствения си политически образ и имидж пред своите избиратели, усилията им са насочени преди всичко към следващ вот, а не към съставяне на правителство.
Политическите формации са в капана на собствената си радикализация и се опасявам, че не си представят друго, различно поведение, от това, което наблюдаваме. Това е притеснително. Не се вижда на хоризонта нито смелост, нито гръбнак за друго, хеле пък за силно политическо лидерство. Но ни остава надеждата, че политическите кризи раждат политическо лидерство и дано в тази криза се появи такъв водач, който да е смел, да има въображение и кураж, за да намери изход от създадената ситуация. Партийните формации трябва да наясно, че при следващи избори гражданите ще ги „изметат” от политическата сцена, ако продължават по сегашния начин и се надяват да им се размине.