Как типовете популизъм, които проповядват партиите у нас, влияят върху обидно ниската за политиците избирателна активност? Защо обществата вече не могат да се управляват по стария начин и има ли изход от политическата криза, в която сме? Разговарям с преподавателя по политология в Алма матер, независимият анализатор д-р Страхил Делийски.
Тенденцията за превръщането на популизмите в ключова политическа стратегия започна преди време не само в България, тук дойде впоследствие. През 2008 година, когато пак имаше криза, стана очеизвадна огромната пропаст между елитите и неелитите. Тогава държавите казаха, че банките са прекалено големи, за да фалират и затова всички ние трябва да ги спасим, стана ясно, че има политически елити, които работят по скоро за интересите на капитала, отколкото за добруването на своите избиратели. Тогава стана ясно, че тази криза на демократичността води до това, че политическата реч стана популистка. Казвам всичко това, за да можем поне до някъде да реабилитираме понятието „популизъм”. То не е лошо нещо.
Когато става въпрос за демокрация, народовластие, то иде реч и за популизъм.
Нашенският проблем е в това, че имаме различни видове популизми и не всеки от тях е адресиран към широките социални слоеве. Популизмът обещава да смени корумпираните елити с красиви, подготвени и прекрасни технократи. Авторитарният тип популизъм ала Борисов ни казва: не ни трябва нищо друго освен един лидер, който ще радва народа и ще прави всичко сам,защото другите са лоши. Десният националистически популизъм тип Възраждане и БСП пък говори за онези, които били корумпирани, тъй като били „подвластни на джендър идеологии и еврогейство”. Липсва онова понятие, което теорията и практиката определят като ляв популизъм. Онзи тип поведение, което разказва проблемите на хората като функция на капиталистическата система, на късния неолиберализъм и мисли за елитите не през моралното им разложение, а просто като функциониращи в тази система. Така направи коалицията на Жан-Люк Меланшон в парламентарните избори във Франция т.г., а по-рано и „Подемос” в Испания, както и обединения в Гърция, подобен тип поведението вече има и в Централна Европа. Това, в последните години се оказа един от малкото жизнени инструменти за вкарване на легитимност в политическия процес или за повишаване на избирателната активност по-конкретно.
При нас сега вероятно избирателната активност още повече ще падне.
Имаме динамика по отношение на субектите, появяват се нови политически формации. Но нямаме движение по отношение на предложенията, на продуктите, ако говорим на езика на политическите проекти. В този смисъл, когато потребяваш дълго време един и същи продукт и вече знаеш неговите качества, то това води до пренасищане и не го искаш повече.
Наличните политически субекти водят разговори за далечен, прекрасен свят, който обаче тотално се разминава и е на светлинни години от живота на мнозинството българи. В момента заради политическото позициониране се говори само кой е по-лош – Борисов или Петков. Но това не може да бъде ключовият политически разговор на българското общество.
Аз не мога да обвиня който и да е български избирател
затова, че този разговор хич не му е интересен и не желае да участва в един процес, който ще свърши с това да се направи мнозинство на основата на това кой харесва повече Борисов или Петков. Това не е политика, а разговор, от който се интересуват доста малко хора, предимно пряко заети с политиката.
Фундаментална причина за ниската избирателна активност е, че изобщо липсва политическо въображение у нашия партиен елит, отсъства яснота какво точно е политика и политическо. Причина затова е, че над 3 десетилетия тук се налага възгледа, че политиката е стартъп, а държавата е фирма. Съществува поредица от структурни, системни проблеми, които водят до това, че хората се отвратиха от изборите и предпочитат да си стоят вкъщи. Най-същественото е липсата на алтернативно политическо решение. Всичко е вдясно, независимо дали е в консервативното или либералното дясно, но всичко е там. И това се случва в едно много бедно общество, което априори е ляво. Това е огромен парадокс в нашето политическо пространство.
Дори да оставим настрана деленето на ляво и дясно, на което не съм чак пък такъв голям привърженик, предпочитам да говоря за тези, които имат и онези, които нямат. За спечелилите и загубилите от неолибералната и ултрапазарна държава и общество. Нямащите не са представлявани в политиката у нас. Корнелия Нинова като лидер на соцпартията декларира, че уж защитава тези хора. На предните избори тя първо обеща редица привилегии за социално слабите, а на следващия ден отиде при едрия бизнес и обяви, че няма да вдигат корпоративните данъци. Демек ще вземат от бедните налози и после ще им ги върнат във вид на добавки към пенсии и т.н. В този смисъл
няма политически субект, който ясно и последователно да отстоява интересите на икономическото мнозинство в България.
Обществата не могат да се управляват по стария начин, защото имаме структури, които са замислени и работили в съвсем друго време. Те трудно успяват да се впишат в променената социално-икономическа и културна среда. Това е част от проблема. В основата си има голям разлом между капитализма от една страна, и демокрацията от друга страна. Това крещящо противоречие между тях играе лоша шега на демокрацията. Когато имаш една държава, която съществува по правилата на капитализма, то тя става заплаха за демокрацията. В България това е изключително видимо, но е така и в други държави. Няма как политическото равенство да бъде съвместимо с принципите на икономическото неравенство, заложено в капитализма. Концентрацията на богатство води до концентрация на власт. Това убива демокрацията. Ние имаме свръх представено богато малцинство и тотално непредставено бедно мнозинство.
От тук пътищата са два – или спасяваме демокрацията, или спасяваме капитализма, среден път няма.
Такива разговори навън се водят от няколко години, но тук сякаш ни е страх да заговорим затова.
Песимистичната ми прогноза за изход от политическата криза, в която сме, е по скоро реалистична. Влизаме в поредица от избори и невъзможност да се съставят работещи мнозинства. Те ще са крехки, по силата на факта, че много малко хора гласуват и легитимността на НС ще е ниска. Много трудно се управлява с гласовете на 1/8 или 1/10 от гласовете на избирателите и това нашите политици е добре да си го набят в главите – никой не може да ръководи така. Вместо да търсят разширяване на активността, те правят точно обратното. Този процес може да се окаже доста дълъг, но ние трябва да сме подготвени за него.
Оптимистичният вариант е все пак да започнем да си говорим затова
как мнозинството от гражданите да се включат в политическия разговор.
Това ще ревитализира демокрацията, политиката, ще даде глътка въздух на политическата система. Кризата на демокрацията и политическата система може да се реши само с повече от същото. Повече демокрация означава повече хора да чуят своите интереси изговорени от политиците, да имат влияние върху процесите в обществото. Много е удобно разломите в обществото да се коментират само през призмата на разделението Изток – Запад. Но така разцепен политическият свят произвежда това, което виждаме сега. Ако предположим само, че разделенията са на основата на пропастта между малкото, които притежават повече и многото, които нямат такива притежания, то тогава политическият живот ще изглежда другояче.