Гузната индивидуална съвест понякога изиграва лоша шега на колективния сценарий.
Сцената се нагласява по следния начин: за да изглежда опонентът ти зле, казваш, че той си „купува“ депутати (защото ти би направил така, нали? Признай си). Това е много добра стратегия, признавам, особено за Територията, където конспирациите живеят собствен живот, но…
… когато въпросният, дето си го набедил, се обади на някой от твоите хора, веднага над твоя човек ляга подозрението. Или той гузен-негонен решава да бяга. И веднага започва да се оправдава. И какво казва? Казва истината. А тя е, че никой не му е предлагал постове и пари, а че предложенията са били да се работи за програма, с която да се изведе България от кризата.
И така се стига до това истината да изплува от устата на твоите собствени депутати, защото се страхуват да не ги набедят в лъжите, които ти си заложил.
Да видим едни събития от последно време.
Цвета Галунова от „Възраждане“ побърза да се оправдае, че не е била „купувана“, точно както Кирил Симеонов (тогава от ИТН) направи преди няма и месец.
Ето какво каза тя: „Това, че са се водили разговори с мен аргументирано в опит да ме убедят, но никой никога не ми е предлагал постове, пари и това е спекулация…“
Хм… странно, а опозицията така хубаво си разиграваше „етюдите“ на тема „купуване на депутати“, „мръсни сделки“, „подкупване с постове и пари“.
Кирил Симеонов от ИТН беше първият проговорил по същата тази тема.
„Кирил Симеонов, член на бюджетната комисия, е депутатът, който пръв публично призна, че се е срещнал с премиера Петков и е бил убеждаван да не се подчини на партийното решение за напускане на управлението. Разговорът се е провел снощи в офис близо до БНР, обясни той.
„Имахме кратка среща, на която той [Кирил Петков] не ми е предлагал абсолютно нищо, напълно съм откровен – нито постове, нито пари или всякакви такива работи, просто си поговорихме и ми каза, че ако мога да си преосмисля позицията, за да не хвърляме страната в хаос и т.н.", каза Симеонов. (от БНР, 10 юни)“.
И двамата – Симеонов и Галунова – вероятно са се почувствали застрашени, защото реториката на партиите им е постлала така. Заговориш ли за „купуване“, в момента, в който ти се обадят от управляващите (дори да е за друго), веднага ти се лепва подозрението, че теб те „купуват“. Сами си го заложиха.
Но по-важното е друго, а не как сами са паднали в капана или как техни собствени депутати отричат постановката им (на 10 юни Симеонов все още беше депутат на ИТН). Друго е важното. А именно това, че Кирил Петков, Асен Василев или който и да било друг от ПП явно никога не са предлагали постове и пари, никога не са „купували“, а само са се опитвали да убедят дадени депутати да последват съвестта си, а не партийната воля. Загубена кауза, ако питате мен, но няма значение, важното е, че играят по правилата и залагат „бъдещето на България“ да е достатъчно висока награда на онези, които се опитват да спечелят на своя страна.
А с последните 18 думи пък илюстрирах защо, според мен, това е загубена кауза…
Имаме два много ясно и отчетливо разделени лагера в БГ политиката:
Единият е лагер на искащите власт и даващите власт, разпределящите „баницата“ (по Слави Трифонов в изказванията му за кабинета като „баница“, от която всеки искал), лагер на вождовете и вождистките амбиции и вождистките партии, които се опасяват, че и другите биха правили като тях в борбата за власт. Лагер на „сделките“. Лагер, построен като футболен клуб, в който подписваш договор и напуснеш ли го, няма как да останеш да играеш в лигата – карат си депутатите, напуснат ли ги, да напускат и парламента.
Другият лагер пък е лагер с амбицията за управление на държава, а не на фирма, клуб или акционерно дружество. Лагер, в който (макар и някои от тях да са по-неопитни от обиграните стари кучета на Прехода) са политици, които искат да работят за хората, а не за „наш‘те хора“. Поне така ми изглежда. Там егото е сведено до здравословен минимум. Кирил Петков се оттегли от поста и не се запъна, не упорства да бъде министър-председател на всяка цена, отстъпи, за да има преговори за кабинет, защото бъдещето на България е на карта. Нито пък поставя ултиматуми за кадровата политика, както Слави миналата година, когато се опита да пробутва Шнорхела, Хари Потър, оня, родения на пъпа на София или когато искаше да праща македонци в космоса, а като му се казваше, че кадрите му са куци, се запъваше като магаре на мост и не искаше и да чуе друго мнение.
Когато викаха Кирил Петков (докато беше премиер) в парламента, той се явяваше и отговаряше, не скъса нѝ един менискус, егото му не нашепваше, че той е над тия или ония. Когато говореше с журналистите, не гледаше от високо и не говореше назидателно, нито пък си седеше вкъщи на дивана, нито си позволи фамилиарничене и да нарича журналистите мазно „колеги“. Но пък си спечели наградата да му се подиграват, че е завършил „Харвард“ (може да се опитате да обясните това явление на някой ваш приятел чужденец).
Затова едните си мислят, че преговорите на другите са „купуване“ с пари и постове. Те не могат да приемат, че някой ще използва „бъдещето на България“ като карта в преговорите. Те не биха.
А, дори да не беше всичко това, САМО фактът, че всички стари муцуни от Прехода, които ни дърпаха надолу и прибираха еврофондовете в собствените си джобове, са скочили да цвъркат срещу Промяната и кадрите ѝ, ми е достатъчен, за да съм оптимист за тях. Не съм оптимист за близкото бъдеще на България обаче, защото капанът, който им заложиха, щракна и не е изключено добрите им намерения да останат нереализирани. Особено, ако пак се стигне до избори, пробутат хартиените бюлетини, за да може да се купува вот, и лобито на някои строители, пътищари и разни други лапачи на обществени поръчки, трафиканти и ДС ченгета спечели.