Миналата седмица доста се пошумя около случая „Радев vs. Дойче Веле“. Ще кажете: „буря в чаша вода“. И сигурно щяхте да сте прави, ако:
а.) сцената беше домашна, а не международна (пак лошо, но с етикета „тука е така!“ сме посвикнали); и
б.) беше някой „политик“ от по-нисък ранг, като обикновен копейкин или новоизгряващ генерал русолюб.
Но сцената е световната – в очите на всички; а позицията идва от най-високо – президента ни.
Да се опитваш да търсиш „право на отговор“ на аналитичен коментар е равносилно на това да търсиш право на отговор на виц, песен или плакат.
Нека обясня.
Анализът (или коментарът, да го наречем така) не е дописка или репортаж. Това е израз на личното мнение на автора. Ето каква е разликата:
НОВИНАТА „ще вали“ НЕ Е равносилна на МНЕНИЕТО „според мен ще вали“. За едното ти трябва източник, да речем БАН или поне друга медия, която да цитираш. За второто ти трябва просто да имаш мнение.
В писмото си до „Дойче Веле“ от Президентството споменават думите: „професионалната етика и журналистическите стандарти“. Добре, но е хубаво да познаваме правилата преди да държим сметка на колегите как си вършат работата. Особено на колегите от една от най-уважаваните медии в последните десетилетия по целия свят, чиято работа е еталон за професионализъм. Ще повторя думите „по целия свят“…
Ако Стеф Къри ме види да играя баскетбол и ми каже, че бъркам тук и тук, и тук, първата ми реакция няма да е съмнение в НЕГОВИЯ професионализъм. Повярвайте ми.
Доста силно чувство за хумор се иска, за да обвиниш „Дойче Веле“ в непрофесионализъм.
От Президентството ловко наричат аналитичния коментар „материалът“ и „статията“, вместо с истинското му име… анализ или коментар. Което автоматично му „облича дрехата“ на журналистически материал (което той не е), а там вече важат споменатите и намекнатите „професионална етика и журналистически стандарти“, които включват толкова и толкова гледни точки, толкова и толкова източника, позоваване, разследване и т.н. Но анализът не го включва. Анализът (или коментарът) може да бъде написан от всекиго – от парламентариста до продавача на праскови на пазара. Той е мнение. Толкова. Нѝ повече, нѝ по-малко.
Както можете да се досетите, тук не важи и правилото за „правото на отговор“, защото е нелепо да отговаряш на лично мнение. Поне според „професионалната етика и журналистическите стандарти“.
Както казах: да се опитваш да търсиш „право на отговор“ на аналитичен коментар е равносилно на това да търсиш право на отговор на виц, песен или плакат.
Нормално е това да не е ясно на обикновения човек. Добре. На никого не му е работа да е запознат с тези подробности и аз, например, гледам с разбиране, когато хората наричат коментарите ми „дописка“ или „репортаж“. Но от президента бих очаквал повече познания по темата, особено щом идва от официалните му комуникационни канали, а не от лично изказване или споделяне на статус във Фейсбук.
Това едно… второ: бързината, с която президентът е очаквал да му дадат правото на отговор (да речем, че му се е полагало, което не е така, но…), навява на мисълта, че навикът тук е много, ама много лош. Сещате ли се за какво говоря?
Когато съм навън сред хората, когато се излагам, излагам себе си. Когато съм на работното си място и се излагам, излагам себе си и медията си. А сега сещате ли се, ако бях президент, кого щях да излагам? Публично? Пред света?
Както и да е. Да речем, че всеки има право на грешка, макар че именно един пилот би трябвало да знае, че има професии, в които нямаш право дори на ЕДНА грешка. Пилотите, например. Или президентите, предполагам. Но това е просто мое мнение. Нали прочетохте добре: „мнение“.
А намекът за бившия канцлер Шрьодер в писмото до „Дойче Веле“, облечен в думите: „…други европейски политици обаче са избрали да представляват руски интереси и капитали и в това отношение политици от Германия не правят изключение“, е прекалено добре познат ни пример от едни по-стари и по-съветски времена, в които липсата на аргумент се защитаваше с остроумието: „а вие пък защо биете нег*ите?“ Похват, който Кремъл използва и до днес.
От какво всъщност се чувства засегнат Радев? От личното мнение и убеждението на автора (който е преподавател по военна история в Университета в Потсдам и специалист по бившите разузнавателни служби на Източна Европа), че президентът ни е про-кремълски ориентиран.
Което иде да покаже, че наистина Радев участва в много сложна игра в момента, защото е неприятно за партньорите и от двете страни. Ако не беше така, позицията му щеше да бъде ясно и категорично изразена.
Не-е… не се заблуждавайте, че „позицията“ на неутралитета е някаква позиция. Особено пък такава, която можеш да заявиш категорично. Няма такова нещо като „категорично въздържал се“.
Разбирате ли… финалът на Световното първенство НЕ МОЖЕ да завърши наравно. Все единият отбор трябва да спечели. Дори да е след дузпи. Точно както в това разделение между Москва и цивилизацията не може да останеш неутрален. „Неутрален“ в момента е зле прикритото „с Москва“. Просто играта е такава днес. Така се случи. Защо това е така, би било обект на цял друг „материал“, но да не слагаме история в историята, защото този текст не трябва да става разтегателен.
Когато казваме: да не пращаме оръжия, за да свърши войната по-бързо, ние казваме: да ги оставим да бъдат избити и поробени по-бързо. А доводът с „въвличането ни“ е просто несъстоятелен (никоя от помагащите страни не е въвлечена. Факт!) и това е добре известно на всички политици, но защо някои от тях избират да казват противоположното, е отвъд способностите ми да проумея.
Е, не съвсем, но… се опасявам, че после ще питат за „право на отговор“ на коментара ми.
Да спрем за миг, само за миг и да си представим, че става дума не за Украйна, а за България, и че годината е не 2022-ра, а е краят на 19 век. „Въздържането“, „неутралитетът“, „да свърши по-бързо клането“, „да не помагаме…“ Изведнъж започва да звучи грозно, нали? Историята е за да правим паралели и да се учим от нея.
А сега вижте и материала на „Дойче Веле“, защото този малък пример, който ви дадох, бледнее пред всички онези, изброени там и описани добре – особено касаещите миналото, близко и далечно. ↓↓↓↓
***
Но да се върнем на основното тук, а именно отношението: ВЛАСТ—НАВИК—МЕДИЯ.
Причината за „дъното“ по свобода на словото и пресата в една държава идва именно от навика на властта да се отнася към медията като към нещо, което може да се назидава. И под думата „назидава“ разбирайте всичко, което ви хрумне – колкото е по-лошо, толкова по-ниско е паднала свободата.
В нашата държава това е с дълбоки традиции. Тъкмо отлепихме, да не се връщаме обратно. А и… така публично и пред цял свят.
Помните ли, един друг „разсърден“ на медия президент? Медията беше „Шарли Ебдо“, а президентът беше Ердоган. Нека не следваме тези „добри практики“, както казах: тъкмо отлепихме, да не се връщаме обратно.
На горната лява снимка, на плаката пише: „Хитлер не ни е нападал, защо да нападаме Хитлер?“
До нея: „Ленд лийз - загубени животи“
На долната лява снимка: „Въоръжаването на Британия ще проточи войната“
До нея: „Защо не мир с Хитлер?“
Това е от антивоенен протест на „неутрални“ в САЩ, Ню Йорк, 7 юли 1941 г.