Какъв знак към обществото дават лидерите на политическите партии Корнелия Нинова, БСП и Христо Иванов, ДБ, които заради лошите си изборни резултати уж попадоха оставки, ама не съвсем. Защото и двамата бяха преизбрани от делегати на свои партийни форуми. Как това ще се отрази на партийното строителство в двете организации, чиито привърженици се топят като ланския сняг? Вярна ли е формулировката „БСП като ДБ и обратното? Разговарям с политолога Христо Панчугов. Той е асистент в департамента по политически науки на НБУ. Преди това е бил зам-главен секретар на СДС и е активен участник в опитите за обединение на десницата преди РБ.
Водевилите с оставките ясно очертаха два важни факта в обществото ни. Първо, че политическите партии в България не изпълняват функциите си и това го знаем отдавна. Второ, че на оставката у нас се гледа като на димна завеса, нещо което да се направи за пред хората, но на това не се възприема като сериозно. Смятам, че само в държавата ни оставките се коментират. Защото по принцип това е акт, с който се демонстрира личната отговорност. Но у нас се вижда, че политиците ги възприемат като клапа за отпушване на създадено напрежение.
Не разбирам защо оставките трябва да се обсъждат, да се гласуват и как може някой да реши, че два месеца по-късно не носи вина за случилото се по време на изборите!
Ние видяхме, че оставките бяха хвърлени по време, в което коментираните партии изглеждаха изключително слаби. Факт е, че при председателството на Корнелия Нинова БСП загуби 700 000 гласа. При председателството на Христо Иванов ДБ почти загуби изборите и общественото доверие в организацията се срина. Спомнете си протестите преди година, акцията в Росенец и трупането на политически капитал, последвалите избори, на които т.нар.градска десница взе около 300 000 гласа и после...тези гласове станаха почти наполовина.
Нещата са прости и ясни – ръководствата на тези партии имат вина за случилото се.
Големият проблем на партиите у нас е, че те не си създават механизми, нито си отглеждат кадри, които да сменят предходните. Вследствие на което често чуваме: „или този е лидерът, или друг няма”. Това е много тъжна констатация.
Както за Нинова, така и за Иванов очевидно е приемливо да останат на своите позиции, когато вече са в управлението. Вероятно се надяват обществото да е забравило за провалите им и приема да си останат на позициите. В този смисъл, оставките са нещо, което явно няма никакво значение в българската политика. Най-вече, защото те не са осъзнат акт, не са доказателство за личната причастност към постиганите резултати от съответните организации. Те се хвърлят, за да преглътне обществото провалите.
Силно се съмнявам, че при едни скорошни избори тези партии биха показали разширяване на своето електорално влияние. Но, ако те започнат да дискутират помежду си, да създават истински модерни и насочени към хората политики, да изпълняват своите партийни функции, е възможно и да увеличат своето влияние сред избирателите. Ако обаче
продължават да стоят в тесните си хватки на откъснати от реалността политически субекти, е силно вероятно процесите по загуба на доверие да продължат.
Партиите се интересуват от властта, дори преглътнаха своите различия заради нея, заради исканията на хората за политическа промяна. Това, което продължава да не се разбира, е нетърпимостта към очевидно фундаментални ценностни разминавания между партиите, участващи в управлението.
Тепърва предстоят тестове затова в каква степен отделните партии са готови да правят компромиси в името на властта. Защото има компромиси, които разяждат и унищожават структурите.