Какво трябва да се направи, за да се преодолее огромната пропаст, издълбана през годините назад между Скопие и София? Защо се насаждаше подозрителност от политическите правителства на двете държави? Разговарям по тази гореща тема в обществото ни с проф. Андрей Пантев, един от най-известните наши историци, интелектуалци и общественици. Той е български историк, член-академик на Световната академия „Платон“, бивш преподавател и народен представител, за когото единодушно критиците твърдят, че е сред най-блестящите оратори, говорили от трибуната на Народното събрание.
Би било върховен цинизъм да загърбим историята, защото това означава да забравим онези, които проливаха кръвта си по планините и чукарите на Македония. Да не говорим и за техните потомци, които са бежанци и са над 1,5 млн.души.
Същевременно е важно да кажем, че само с история не се живее. Много кръвопролитни, не само словесни, стълкновения, е имало между Германия, Франция, Италия. Но ето че днес те не са врагове с историческа аргументация.
Има нещо много смущаващо в това, че държави като Турция, Гърция и Сърбия, които са разглеждани в миналото на Македония като угнетители, поробители, днес в обществено отношение се намират на по-добър етап, отколкото ние с братската ни държава.
Има един деликатен въпрос, който ние малко милозливо подминаваме – България в световните конфликти нямаше привлекателния имидж на майка Отечество. Да си припомним, че България беше единствената православна страна, която се сражаваше на страната на Австро-Германския блок по време на Първата световна война. Нека да напомним, че ние отиваме там като съюзници в Тристранния пакт и когато говорим за парада между германците и съветската армия в Брест, ние леко се правим на забравили, че и Охрид също имаше такъв парад. Забравяме също така, че Титова Югославия, каквато и да е тя, бе една страна със стократно повече свободи и права, отколкото ние. Ходехме да пазаруваме от там западни стоки, забранени тук книги и музика и др..Македонците и сърбите тогава ни гледаха снизходително и питаха „Тражите ли снижени цени”.
Днес реалностите са други и трябва да преодолеем противопоставяне с Македония. Иначе ще бъде вярна приказката, че братската омраза е най-силна. Нека бъдем амбицирани да покажем на нашите братя край Върдаро, че България е привлекателна страна, че сме по-старшия брат и по-благородния.
Какво толкова, че българският премиер е отишъл там и е подал ръка!? Няма нищо укорително и унизително в това посещение. Надменното поведение към Македония не носи нищо добро. В него липсва онзи финес и толеранс на по-старшия брат, който трябва да прощава.
Когато македонците с техния югославски паспорт можеха да ходят където си искат, за нас се изискваше харектиристика да отскочим дори до Румъния. Тези неща не са забравени и това не може да не се отразява на съвременната ситуация. Но ние трябва да покажем, че като сме майката Отечество, сме по-благородните.
В Балканската модерна история има един суров постулат от началото на 19 век. Всяка балканска държавност е езиково мотивирана. Македонският език беше признат още преди 1989 г. от други държави, чиито съюзници ние бяхме – САЩ и СССР.
Да не се правим на обидена добродетел, защото невинаги сме се държали като ангели спрямо Македония.
Трябва да проявим добротата, която сме наследили от дедите ни, вместо да се замеряме непрекъснато с минали исторически събития. Аз не мога да си представя как изглежда всичко това в очите на един чужденец. Примерно спор за Гоце Делчев, или за Самуил и др..
Когато почиташ един герой, как може това да е причина за разправии, дрязги и противопоставяния. Напротив, това трябва да ни обединява. Има много македонски и български историци, писатели, журналисти, които изградиха кариерите си върху това противопоставяне.
Патриотизмът не може да бъде възнаграден с хонорари, тиражи и прочее.
За миналото може да се спори, но не със злоба.
Напред съревнованието трябва да бъде не затова кой и чий е Гоце Делчев, а коя страна е по-модерна, по-демократична, толерантна и по-гледаща с уважение към постиженията на други народи. Във всеки балкански град има паметник на героите от войните. По един начин се учи Балканската война в Румъния и обсадата на Тутракан да речем, по друг в Сърбия, Гърция и т.н..Но историята не бива да разделя, а да обединява. Спомням си един филм за битката при Ватерло, в който един гренадир/английски войник/ подава пушката на сина си, но тя пада в калта и с тази метафора с похватите на киното бе представено загърбването на омразата.
Дълбок поклон към всички, които оставиха костите си във войните и сраженията! Дълбок поклон на техните наследници! Но историята не е козметика, не можем да разкрасяваме с нея всичко, което не ни допада.