Имало едно време…
… една държава, в която всеки бил малко беден, малко задлъжнял и малко притиснат, та затова и малко „бъркал“ тук-там в чуждото, просел си подкупи или пък давал, че да му се оправят нещата по-лесно. И затова бил и винаги малко виновен, та не смеел много да се обажда и да противоречи, че à му пратеха проверка, à беше изгорял на място.
На полицаите вместо да им увеличават заплатите, им даваха стоп палки – да си ги взимат с просия на подкупи. Така, с един куршум удряха бая зайци: хем им осигуряваха парите, които им трябват, без да бъркат в хазната (в хазната бъркаха други), хем ги караха да се чувстват виновни, че да не знаят много и да си траят, хем създаваха страх и разкол в редиците, че да могат да ги контролират по-добре – че знаеха ли много, протестираха ли, защитаваха ли гражданите… им вадеха кирливите ризи и ги плашеха с тях.
В такава среда, както всеки знае, никой не беше приятел с никого, а всички се пазеха и от сянката си. Така ги бяха научили чичковците, които от десетилетия ги гледаха от портретите по стените.
Бяха гледали бащите им, а преди това – дядовците им. Човек ще рече, че им беше в кръвта вече.
Същото се случваше с търговците, които така ги притискаха с нарочно глупави правила, че, ако ги следваха, винаги щяха да работят на загуба, та им се налагаше да заобикалят правила, да поскриват данъци от време на време, та…
… та и те така – виновни и послушни, ама с някой лев в джоба.
Ами лекарите…? О-о! Лекарите! Да не отваряме дума за лекарите, че… Какво да кажем за лекарите? Станаха търговци, това стана с тях. От писане на бумащина, не им се лекуваше. А и в бумащината: на всяка страница – вратичка за подкупче. À не си дал, à са ти казали, че направление няма, да идеш утре, пà в други ден, друг път, ама айде бе!, ти не се ли сещаш какво трябва да направиш, ето… протегната ръка с отворена шепа…
И така – лека полека се случи всички да искат и всички да дават подкупи. Заплатата е малка, ама със „страничните доходи“ се създаваше илюзията, че имаш пари. Ама защо сега казваме „илюзията“? Нали, като вземеш пари, са си пари, нищо, че са вмирисани? Ами защото зад ъгъла те чакаше друг такъв като тебе – с протегната ръка, иска и той; и каквото си взел, го даваш на друг, за друга „услуга“, та парите само сменяха ръце и джобове и никога не бяха достатъчни. Голямата мечта беше да хванеш голям държавен пост, че там кранчето не секваше и вземането надвишаваше даването многократно. Ама тая работа ставаше само със специалните хора, които познаваха специални хора. Това си беше мечтата в тая държава – която можеше да се опише и така: не работиш, а ти дават! Рай, а?
И така си живееха хората в тази прекрасна държава, която беше лидер по всички точки:
по смъртност, по корупция, по усещане за нещастие и липса на развитие. Но пък и не се оплакваха много, защото бяха свикнали, че който много се оплакваше, му пращаха проверка, а проверката винаги разкриваше нещо. Както се казва: всички бяха на хорото и на никой не му се пускаше, всеки викаше: първо другите да се поправят, пък чак тогава и аз, а-а-ама-ха!, да не съм балък!