За да не се ровите в тоя текст, за да намерите „зрънцето“, ще го извадя най-отпред, тук, ето го:
Вярата, че някой ни е освободил, дошъл, спасил, и че без тоя „някой“ ние сме щели да си останем под турско (или каквото и да е там, през годините след това)… ни е довела ДО ТОВА днес да седим като дърти крави пред кланицата и да мучим: „Ех… НЯКОЙ що не вземе да дойде, да ни оправи? Да ни спаси? Нищо не става от нас, ей! Нищо не става от тоя народ!“
Поколение след поколение, десетилетие след десетилетие тоя мит, че сме спасени и освободени, а не че сме се спасили и освободили, ни е крадял от националната гордост и самочувствие. И сме повярвали, че сами не струваме.
Най-големите паметници в държавата ни са на чужди войски и чужди царе, а Васил Левски и Христо Ботев ги гледат тия бетонни чудовища от едни мънички пиедесталчета, дребнички едни такива, срамно сгушени под или пред гигантските паметници на „освободителите“.
На всички вече им замириса на борш и пелмени, сетиха се накъде отива всичко това, няма какво да го увъртаме повече.
Понеже беше вече прекалено много пъти доказвано, че руснаците са били тук, не от братски чувства, а „по работа“, да си вземат едни територии, пà покрай това сме намазали и ние едно „освобождение“, сега опорките наблягат на това именно: те, да, верно са се били за имперския интерес, че за какво друго?!—за гравитацията ли иначе, ама ей го нà – братушките са ни освободили, а не някой от Европейския съюз (не се шегувам, наистина четох такива сравнения).
Това звучи като Тръмп, който казва, че зарязва съюзниците си кюрди, защото те не му били помогнали във Втората световна война, нали… малко не-наред-в-главата е такова изказване.
Но много по-важно е ето това:
Указ № 1144 от 1884 г., публикуван в Държавен вестник. Там много ясно се вижда, че „братската“ помощ всъщност е заплатена. Скъпо заплатена. Те не са ни освободили, щото сме братя, видите ли, а срещу заплащане. Нещо, което през десетилетията след това не е било споменавано в учебниците по история. Нали?
Според Указ № 1144 тая „братска“ помощ е струвала на българския народ 10 500 000 книжни рубли и 43 копейки. По онова време стойността на тези рубли е точно 32,5 ТОНА ЗЛАТО.
„Ний Александър I с Божията милост и народна воля, княз на българите, провъзгласяваме: Народното събрание прие, Ний утвърдяваме следующата КОНВЕНЦИЯ за изплащане от България на Русия РАЗНОСКИТЕ ПО ОКУПАЦИЯТА на Княжеството…“
Обърнахте ли внимание на думата „окупация“? Е… сигурно езикът е бил друг тогава, а? Но все пак, защо „братята“ са ни искали пари за Освобождението? И по-интересното: защо не сме го учили в училище това? Да не би да е за да не развалим мита за „братята“?
Защото сме си платили за (…) окупацията, а не за освобождението?
Чудя се… на „братята“, в такъв случай, колко да им пишем на сметката за азбуката, религията и културата, дето им дадохме?
Вместо това… да, вместо това, паметник на техния цар стои пред нашето Народно събрание, а ние седим, гледаме тъпо в телевизора, чоплим семки и мрънкаме: „Ех, да имаше някой да дойде да ни помогне, да ни направи държава…“
12 години сме ги плащали тези тонове злато, макар че България е била изтощена, скапана и обезкървена, с намалено население. Всичко сме им платили до последните 43 копейки.
Още един глупав мит:
Продължават някои папагали да говорят за 200 000 руски ЖЕРТВИ, при положение, че цялата руска армия на Балканите е била 180 000 души. КАК?
Според проучвания на български историци, жертвите на руснаците по време на войната са малко над 26 000 души. И (чети внимателно, това е важно!) те са напълно СЪПОСТАВИМИ с жертвите на българския народ за неговото собствено освобождение. Освен Опълчението (състав над 7500 души с 1347 убити), още близо 20 000 българи се включват в чети!
Видяхте ли! НАРАВНО!
Ние, наравно с тях, сме извоювали с кръв и смърт свободата си. А после са ни връчили и сметка, а после са ни накарали и да сме им вечно благодарни. И до ден днешен в руски медии и форуми се пише: „неблагодарните българи! Я, да ги върнем на турците по-добре!“
Те щели да ни връщат на турците. Те, понеже разполагат с целия свят, видиш ли, казват кой на кого да се върне… я, ти се връщай при турците, че не ми благодариш достатъчно!
32,5 ТОНА ЗЛАТО не са ли ви достатъчна благодарност? М? Или трябва, като някакви сектанти, да ходим с песен на уста в прослава на „братушките“ всеки ден и всеки час?
Всичко това е доказателство, че винаги сме можели и сами да се справяме с трудностите и да се борим с многократно по-силен враг. Трябвал ни е само кураж! Това, което сме придобили от руското включване, е кураж, че някой влива сила в битката.
Това ни трябва – кураж. Всеки път, когато сме го проявявали, врагът е обръщал в бяг. Същите тия руснаци, наперени войни, непобедими професионалисти – са тичали, обърнати в бяг, да се спасяват от армията на Генерал Колев през 1916 г. Командваната от генерал Колев Първа конна дивизия помита „Казашката лава“ и остава в кошмарите на който е оцелял след битката.
Из „при езерото Туркойа“, Йордан Йовков:
„За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави. Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост[…]
[…]Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея. Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести, ни встрани, ни назад? Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се вижда, позицията е безлюдна. И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново - сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят. "Молодци! - разказваше по тоя случай Рибаленко. - Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. А тия - прилепили се като заковани в земята и после - стрелят те в гърба“…“
Да, те не са виждали такова нещо като българите преди. Всеки е бягал в паника от „Казашката лава“. Не и българите. Толкова ги е бил и разбил, че очевидци са разказвали как десетилетия по-късно – при окупацията 1944 г., руснаците са ходили да търсят гроба на Генерал Колев, за да го осквернят за отмъщение. Толкова време не са могли да го забравят.
Ей толкова малко зрънце ни трябва, за да се почувстваме, че сами си контролираме съдбата, ей толкова малко… И ни руснаци ни трябват, ни американци, ни никой! Ние – малкият Давид, винаги сме изритвали Голиат, даже не един, ами Голиати – в множествено число, та им се е налагало да се съюзяват срещу нас. И пак можем. Ей толкова малко ни трябва. На първо място: да се научим, че ние за тая свобода сме се били, че дедите ни са умирали, и са умирали прави – в боя, а не свити под леглото; че благодарности на никого не дължим, освен на дедите си! Нашите! Не чуждите! Че каквото е текло в техните вени, тече и в нашите и ние можем, стига да го събудим! Не ни трябват външни сили, не ни трябват помагачи и „освободители“. Трябва ни само да се сетим какви сме и от какво сме направени. Да не мисли всеки от нас първо за себе си, а после за брата си, а първо да се пита: „Аз какво мога да направя, за да помогна?“, а не „Какво да свия в моя джоб, че да ми е добре?“ Не да мечтаеш да не правиш нищо и да получаваш пари за това, а да мечтаеш да правиш повече.
Не да го обръщаш винаги на наши срещу ваши… речта на президента дори не я изслушах, той си отвори устата и каза: „скъпи съотечественици!“ И веднага, ама веднага след това, на секундата просто, без дори да „прелее“ в тая тема, бам!—от раз започна да говори неща като: вие вярвали ли сте, че ще ни забранят този празник (ТЕ – пак сме разделени, ние и те), веднага го обърна на политиканстване. Казва неща като „властта това и властта онова“, все едно той не е властта, все едно е един от нас. Не е.
Така…
Така няма да стане. На това аз му викам „руска школа“. Същата, която е измислила как да омаловажи героите ни и да издигне на своите войски по-големи паметници и да ни втълпи, че ние сами не можем и че трябва да сме благодарни и вечно да се държим за полата на мама Русия. И да сме разединени.
Тая няма да я бъде. Човек, който си отваря устата и още второто му изречение е пропаганда, не е човекът, който е достоен наследник на Генерал Колев, не е човекът, който е достоен наследник на Опълченците.
Всички тези недостойни мъже и жени – дали са били министри, депутати, просто политически цветарки, мазни бюрократи и мързеливи алчни чиновници, или каквато и да е паплач от всички партии, ведомства, министерства, служби, агенции, общини…
… всички те са това, което ние не трябва да бъдем.
Проблемът на българите не е, че не могат да се справят сами. Проблемът на българите е, че вярват, когато ги лъжат, че не могат да се справят сами. И тези страх и апатия са родили страхливите нагаждачи (аз да съм добре!), които гледат как да гушнат рушветче, мечтаят да работят нещо, дето нищо да не правят и пари да получават (и най-лесно – държавна служба, за да могат да ти плащат подкупи, да не правиш нищо, ден да мине друг да дойде, скъпо уиски и секретарка с токчета), а народа…? Народа, мàни го народа, аз да съм добре.
Така не става.