Едни хора убиха журналист с джипа си, други хора пребиха журналист по поръчка.
Това е кратка справка къде живееш, ако случайно сега се събуждаш от кома.
Разбира се, не искам да ти развалям прекрасния слънчев следобед, но ето ти малко храна за размисъл: едните отдавна работят заедно с другите – използват ги за разни поръчки и т.н.
Има една поучителна история за слончето, което било хванато от хората като малко. Завързали крака му с верига за кол в земята и то не можело да избяга. Минали години, слончето станало огромен слон, а хората все още му връзвали крака за същия кол. Слонът бил толкова огромен, че без проблем можел да изтръгне тъпия кол от земята, но не го правел и си мислел, че е завързан, без да може да мръдне. Така го научили от малък и той си мислил, че цял живот колът е по-силен от него.
Реално погледнато, такава е картинката с цялото ни общество. Мнозинството си мисли, че тези хора са по-силни от него и си трае. Мнозинството са Иван, Драган, Петкан, които мислят само за себе си и си казват: „Аз съм сам, те са много, значи са по-силни от мен“. Значи грешката на Иван, Драган и Петкан е, че мислят за себе си като за някакви единаци, сами на света и според тях всеки е сам за себе си.
Забележете, че дори ултимативната заплаха за човечеството – пандемията, новата унищожителна болест, не успя да ни сплоти. Едни нападат други, защото не споделят идеите им дали вирусът е изкуствен, създаден в лаборатория или не; други го използват за политическа пропаганда и трупане на дивиденти; трети го използват за реклама, словесни престрелки ни занимават всеки ден, обвинения. И все по-малко градивно говорене. Едни се страхуват за живота си, други се страхуват, че не могат да отидат на фризьор.
Ако една агресивна външна заплаха за биологичния ни вид не може да ни сплоти, какви надежди остават за цивилизацията ни?
Защо Иван, Драган и Петкан нямат доверие на другите българи и няма да се съюзят с тях? Защо имаме поговорки, като: „Един българин – хайдутин, двама българи – сговорна дружина, трима българи – чета с предател“?
Защото Иван, Драган и Петкан виждат у другите потенциалните недостатъци, които те самите имат. Подозираш хората в греховете, които ти имаш. Не става да викаш: „Съсипаха я тая държава!“, докато се опитваш да уцелиш кофата за боклук от седмия етаж; и да се оплакваш, че тия политици много крадат, докато точиш служебната нафта или си пълниш джобовете с консумативи от офиса, или мазето ти е пълно с пластмасови лъжички, щото работиш в детска градина и, нали разбираш, никой не следи за бройката прибори.
Значи ти виждаш предател или страхливец у ближния, защото ти си потенциален такъв. И от тази гледна точка, не ми се обиждай, но… може би си заслужаваш това, в което живееш.
Историята е доказала, че със седене и чакане някой да те „оправи“ не става. От оправянето после не можеш да си седнеш на зад*ика. Научени сме, че нас все някой ни е освобождавал, спасявал, помагал. И сега си седим и си чакаме някой да дойде и да ни оправи. И, като последните льохмани, се връзваме на празни обещания на тоя и оня „пророк“, че той е нашия спасител. Не е. Сами сме си спасители.
Знам, че е трудно да го повярвате, но нещата ще започнат да се нареждат, когато си променим бита и мисленето. Започнем да помагаме, БЕЗ да се питаме „аз какво ще спечеля от това“, спрем да крадем, само защото можем, спрем да злобеем от скука, спрем да си възпитаваме децата да бъдат тарикати. Първоначално няма да има видим резултат, но дългосрочно това ще доведе до промяна на мисленето. И тогава, когато имаш нужда от помощ, ще ти помогне съседът ти, за разлика от днес, когато се гледате подозрително и се дебнете. В политиката ще има хора, възпитавани в нов модел, които ще работят и за народа, не само за себе си.
Механизмът е труден за възприемане, защото почти всеки човек иска резултат сега и веднага. А за някои неща се иска време.
Другата алтернатива, разбира се, е да не правим нищо и да си стоим където сме и сега. Но, ако я изберете нея, поне имайте благоприличието да си затворите устата и да престанете да мрънкате.
Интересувайте се повече какво се случва около вас. Това също е начин за излизане от тежкото положение. При биячите, които нападнаха Слави Ангелов, са открили нацистки знамена, оръжия и копие на „Моята борба“ на Адолф Хитлер. Не знам дали знаете, но тази книга в България се продава съвсем свободно. Не само това, но тя стои по витрините на много книжарници, като реклама, за да привлича клиенти. Не знам за вас, но аз лично за себе си съм решил никога да не стъпя в книжарница, която се рекламира с „Моята борба“ на витрината.
Колко от вас бойкотират дадени стоки, ако разберат, че производителят е замесен в нещо, което разваля живота в България? Колко от вас бойкотираха марката алкохол, която произвежда фирмата на майката на онзи с джипа, който причини смъртта на Милен Цветков?
Преди години синът на един производител на кисело мляко се оказа замесен в причинена смърт на пътя. Колко хора спряха да си купуват от киселото мляко на тати?
Просто чувам как се опитва колективният ум да ми каже: „Ама то всички са такива!“
Първо: не, не всичките са такива, много добре го знаеш. Но, да приемем твоята логика, че СА. Добре, щом всички са „такива“, спри да ги захранваш. Всичките.
„Е, какво сега?—да спра да ям кисело мляко ли?“, ме питаш.
Да. Спри. Наистина ли очакваш ДРУГ да води битка срещу тези хора и бизнесите им, и връзките им, да залага живота си, кариерата си, здравето си, буквално някой да разбива складове с оръжие, да води разследване срещу мафията, да води битка на живот и смърт, а ти…
… а ти не си готов дори да си нарушиш малко рахата и да не ядеш кисело мляко? Или да не си купиш ракия?
Извинявай, че се повтарям, но… може би си заслужаваш това, в което живееш.
През деветдесетте в САЩ една гигантска фирма за безалкохолни напитки промени рецептата си и милиони хора я бойкотираха, принуждавайки я да върне старата си рецепта. Говорим за вкуса на напитка, никой никого не е убивал, няма скандали за корупция или каквото и да било, не – единият вкус. Хората използваха себе си в качеството си на потребители и мнозинство, като лост, с който въздействаха.
За единия вкус на напитката говорим, дори не е нещо сериозно!
А ние тук сме огромен слон, който още си мисли, че е малко слонче и стоим вързани за смешно малък кол.
Те—онези са се научили да не чакат да ги оправят, спасяват, да им дадат. Те си взимат.
Ето майката на Кристиян от секретарка е станала шеф на фирма. Има някакви качества (добре, може би не правилните за целта, но все пак „качества“), впряга ги в работа, използва ги, получава ѝ се. Не цъка с език пред телевизора.
Разни наркодилъри, тарикати и бандити се организират и успяват. Не чакат друг да дойде и да им свърши работата.
Какво? Те са по-умни и по-добри от тебе? Е, в такъв случай… да не се потретвам.
Помните ли, през февруари, едни други биячи нападнаха едно момче в автобуса и му взеха дрехата? Всички наоколо са седели и са гледали. Добре, да кажем, че ги е било страх. Всичките. Но когато детето е отишло при шофьора, за да му каже какво се случва, реакцията на онзи е била: „Еми, това е България!“ Не е замълчал, не му е казал: „Няма какво да направя в случая“, не е използвал друго, не—казал е: „Еми, това е България!“ И в това се съдържа целият проблем на самоубийственото общество.
Успяващите хора и общества не са онези, които чакат помощ отвън и все някой друг да действа вместо тях.
Моделът, в който живеем днес е разрушителен. Продължи ли така, ще е фатално. Това е самоубийството на едно общество.
И най-най-лошото и страшното е, че дори сега има някой, който чете това и си казва: „Е, аз кво да направя!“