Стефан Командарев се е родил през 1966 година в София. Той е завършил френска гимназия, а след това медицина, кино и тв режисура. Негови са игралните филми „Пансион за кучета“ (2000), „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ (2008), „Съдилището“ (2014) и „Посоки“ (2017), както и няколко късометражни и документални ленти. „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ през 2010 г. влиза в краткия списък от 9 претенденти за номинация за „Оскар“ за чуждоезичен филм. „Посоки“ е в конкурсна програма „Особен поглед“ на 70-и юбилеен фестивал в Кан. През ноември бе премиерата на новия му филм „В кръг”, който спечели призове още преди първата му прожекция у нас.
- Г-н Командарев, тази година пак обрахте овациите и награди у нас и в чужбина с филма „В кръг”. Навръх имения ви ден, каква е равносметката ви за отиващата си година?
- Честит имен ден на всички адаши! Да са, да сме живи и здрави и да сбъдваме мечтите си, чрез сериозен труд. Тази година беше успешна за нас – завършихме филма „В кръг”, вече тръгна по сцените и фестивалите у нас и по света. Отзивите са добри, доста зрители го гледаха, дискутираха върху него, което е интересно. Определено годината ни беше много успешна, което ни задължава да направим и следващият ни проект такъв. Вече започнахме работа по него. Още е рано да говорим за него, обсъждаме 2 варианта, но определено ще бъде човешки филм, амбицията ни е да вдигаме летвата и да надграждаме над предходните.
- Как го правите – не влагате много пари във филмите си, но те печелят много овации и призове както у нас, така и навън?
- Въпрос на стил. От доста време насам филмите, които правим, са за времето тук и сега, а това по дефиниция ги прави по-нискобюджетни. Всичко зависи от сюжета, от това къде се развива действието. Българското кино трябва да има цялата палитра от филми – по-камерни, по високобюджетни и по-мащабни, но опитът показва, че по-нискобюджетните стават по-бързо. Знаете, че за „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” чакахме 8 години, за „Съдилището” 5. Последните ми филми са по-евтини, но без компромиси с качеството. Сега с екипа се чувстваме в силите си и искаме да снимаме повече.
- Със същия екип ли ще работите и занапред?
- Да, ние сме приятели и съмишленици. Сценаристът Симеон Венциславов, операторът Веселин Христов, с Нина Тъпармакова, Катя Тричкова – това са хора, които са много важна част от екипа. Освен, разбира се, актьорският състав.
- Свикнали сме в литературата, а и в киното, повечето полицейски образи да са на тъпи, корумпирани ченгета. Защо вие избрахте да покажете и достойните, но и склонните към рушвети полицаи в лентата си?
- Да, едната от трите патрулиращи полицейски двойки е малко „гнила ябълка”. Много ни помогнаха от Синдикалната организация на служителите в МВР при снимките. Ние обаче още в началото ги предупредихме, че няма да правим синдикален филм за МВР, а човешки, за реалните съдби на хора в униформи. Естествено сред тях има и такива, и онакива. Не сме идеализирали, нито пък сме гледали с огромно подозрение на тях.
- Те гледаха ли филма вече?
- Да и реагираха по неочакван за мен начин. Едни се разплакаха, казваха, че за първи път гледат такъв реален филм за себе си. Имаше една полицайка, която повтаряше на Ирини Жамбонас, че няма как да не е работила никога в МВР и да играе така пълнокръвно ролята си.
- Журито също оцени високо нейната игра, колко приза взе досега?
- Досега три награди - В Сараево взе „Сърцето на Сараево”, във Варна „Златна роза” и във Хихон, Испания, за най-добра женска роля.
- Във филма има апел да не забравяме миналото. В предишен наш разговор споделихте, че посвещавате „В кръг” на 30 години от падането на Берлинската стена и последвалите промени в доста европейски страни. Защо е нужно да помним миналото и вие как учите децата си на това?
- Няма да открия топлата вода като кажа, че който не помни миналото, го повтаря. Част от незрялото, инфантилно поведение, е да крием части от него или да унищожаваме паметници от онова време. Един вид – замитаме го под килима и то престава да съществува. Да, ама не. Нека да го помним и анализираме, да знаем, че е съществувало, за да си правим правилно изводи занапред. За съжаление обаче не само ние, а и в целият свят не си правят изводи от историята и тя все се повтаря – отново възникват крайно леви или крайно десни движения и т.н..
- Ние, българите, умеем ли да мислим в перспектива?
- В нашето общество има огромно неравенство, бедна ни е държавата, хората живеят кратко. Това обуславя, че населението ни не мисли в перспектива, не може да планира своят живот и този на децата си, а просто оцелява. В такова общество като нашето изчезва доверието между хората, в институциите, също. Базови ценности като съпричастност, солидарност, няма. Затова нашето общество има много чисто граждански проблеми.
- Защо обаче младите хора вместо да се борят тука, бързо се ориентират към други държави, където е ясно, че не ги чакат „с бъклица и дрян”?
- Съвсем наскоро пътувахме до Испания на фестивала в Хихон и отново видяхме, че нещата са прозирни – ние имаме огромна демографска криза. Общество с висока степен на неравенство гони своите членове, защото хората не се чувстват комфортно тук.
Отиват в държави, в които има много ниска степен на неравенство, ако тук то е 8% и е най-високо сред държавите от целия ЕС. В останалите страни то е около 3 на сто и там има много социални механизми за защита на работещите и т.н.. Емигрантът си остава такъв за цял живот, но на базово социално ниво, се чувства по-сигурен навън. Неравенството в България удря по всичко – по продължителност на живота, на психичните заболявания, по консумация на алкохол и наркотици. То пречи и на икономиката, защото са малко онези, които могат да получат добро образование и да станат квалифицирани работници. Нещата са комплекси. В цял свят няма такова нещо като плосък данък, данъчна ставка. Идеята е, че се вземат данъци от по-богатите, за да се даде на по-бедните. Аз плащам моите данъци, за да може бедната вдовица от моята улица да осигури добро образование на детето си. Това е чувството за солидарност. Не е нормално да сме държавата, в която има еднакво ДДС за лекарства, за хляб, за коли и т.н. Навсякъде ставките на този налог са различни. Механизми по света са измислени. Но ние сме държава на крайностите – от комунистическия всеобхватен държавен надзор, отидохме в другата крайност, в която държавата е лош, безхаберен стопанин, а пазарът трябва основно да решава всичко. Нужно е да върнем махалото в едно по-нормално русло, в което държавата да е добър стопанин и регулатор. Всички помнят как това бе направено в САЩ по време на Голямата депресия. Разбира се, аз съм режисьор, има икономисти, които могат да кажат как точно да се излезе от това неравенство. Но съм сигурен, че никога няма да свикна и да се примиря с него и с липсата на справедливост. Разстройват ме гледки като тази – пенсионер рови в кофата за отпадъци, а покрай него с бясна скорост минава примерно някакво порше. Както беше казал един чужд президент- дори един човек да гладува, има достатъчно причини да се срамувам.
- Кои са най-важните „Посоки” в областта на културата у нас за идната година?
- В една държава с висока степен на неравенство и културата е оставена на доизживяване. От години ни обещават, че мизерният процент за нея от БВП ще скочи малко от 0,5 до 1%. Ама той взе, че падна до 0,4 на сто. Силно се надявам, че българските политици са наясно, че общество, в което няма справедливост, а неравенството е така огромно, няма шанс да гради бъдеще за държавата. Всичко е въпрос на приоритети и никак не е трудно, нито пък сложно, да се намали ножицата между толкова бедни и толкова богатите у нас, да се инвестира в образование и култура.