Най-добре диагноза се поставя при аутопсия. Това е прост факт и да, звучи като шега, но определено е мрачна шега. Важи както за биологичния индивид, така и за цяло едно общество.
Всъщност за цели цивилизации. Оттам идва изразът „Историята ще съди“. Тоест, когато всичко вече свърши и стане история, от дистанцията на времето, онези, които не са били пряко замесени или потърпевши в дадени събития, ще могат трезво да съдят за правотата на позициите и решенията. Но…
Но защо, по дяволите, имаме историята за пример, ако така упорито се отказваме от вече научените уроци и се мъчим с тъпото колело и топлата вода отново и отново?
Дали не трябва да стигнем до аутопсията, за да разбере светът най-после какво не ни е наред?
Според вас дали има връзка между тези две групи новини:
I – „Мъж уби жена си в Ботевград“; „Ревнивец заби нож в сърцето на жена си в Стара Загора“; „Жената в Ботевград намушкана в сърцето, мъжът ѝ захапал дулото и се гръмнал“; „…убиецът на Виола Николова… младото момиче е изтезавано близо час. Удряна е била с винкел и стикове за голф…“
и
II – „България на челно място в класация за най-нездравословен начин на живот“; (и най-важното:) „97-ми сме в класацията на щастливите хора“.
Според мен има връзка, да. Ето къде е ключът към деградацията на едно общество.
По-зле от България в класацията за здравословен живот са само Кирибати, Сейнт Лусия и Южна Африка. Замислете се колко държави, в които има геноцид, глад и ВОЙНА, са пред нас по здравословен живот. В изследването се говори за три основни фактора, които ни сриват: кръвно налягане, депресии и алкохол.
Липсата на щастие и наличието на несигурност вървят ръка за ръка с употребата на алкохол или наркотици, за да се притъпи усещането за болезнена и безизходна реалност, а депресията чука на вратата.
Има или няма изход?
Вероятно има. Само едно състояние на човека и цивилизацията е непоправимо. Смъртта. Никой вече не може да помогне на Робин Уилиямс или да стабилизира Римската империя. Но…
Но е ужасно трудно и в момента сме в състояние, близко до комата. Всъщност не е „близко“, а сме в кома. Както един пациент в кома, така и едно общество в такова неестествено състояние, може да разчита само на две неща: силата на собствения организъм и помощта на лекарите. Тялото се бори, без съзнанието да разбира. Така е и в мащаба „общество“ – масата е парализирана, а някои единици се борят. Това, което можете да направите, е ПОНЕ да не им пречите. За съдействие не смея и да се надявам – все едно да реформираме гробище и да чакаме съдействие отвътре.
Вторият фактор – „помощта на лекарите“, е ясно дефиниран – „помощ отвън“. На всички ни е ясно, нали? Без външна подкрепа, България се оставя на болестта.
Да видим какво се казва в доклада „Психичното здраве в посткомунистическите страни“*, съставен от Световната здравна организация, Kings College Лондон, Лондонския институт по психиатрия, консултанти и сътрудници.
„Масивните политически, икономически и социални промени в Централна и Източна Европа през деветдесетте години на ХХ в. създадоха условия за нестабилност и стрес, които се асоциират с обезпокоителни тенденции в здравеопазването…
… увеличение на физическите заболявания, смъртността и менталните заболявания… включително високи нива на самоубийства и смъртност от болести, свързани с употребата на алкохол и тютюн…“
Нали разбирате защо говорим за психичното здраве на българина и каква е връзката със споменатите в началото на текста убийства? И не, тук не става дума само за онези отявлено лудите, които „си говорят сами“, а за хора в различна степен на депресия, които посягат на друг, умишлено се изтезават психически едни други, малтретират се вербално, преследват се реално и виртуално, с цел да се наранят. Хората с девиантно поведение.
В доклада се казва, че работата на институциите е далеч от необходимото ниво. Реално – в много от страните съществува законодателство, което се отнася до превенцията.
Или с други думи – да се помогне на онзи – човекът Х, преди да е „разплискал легена“ съвсем и да е посегнал на жена си.
Да се помогне също и на нея, преди тя да е станала толкова разочарована от живота, че (тук не визирам никого конкретно!) да започне умишлено да го дразни, тормози и подтиква към агресия – за съжаление, все по-често наблюдавано поведение и от двете групи.
Щастливите от живота хора – онези, които не се тревожат за оцеляването си, хората, които са свободни от ПРИДОБИТИ (а не вродени) психични проблеми, дали проявяват агресия? Дали се избиват така масово? Не. Избиват се само единиците – съвсем сбърканите.
Говорейки за институциите, в доклада се дава за пример Русия, която има прието законодателство за отношение, третиране, лечение, интегриране на хората с ментални проблеми, НО служителите в най-важните и инфарктни места – съдилища, затвори, полицията, заведенията за здравна и социална протекция (сиропиталища, например), НЕ СА ОБУЧЕНИ в духа на новите закони и не ги прилагат, също и не могат да следят за прилагането им. Тоест…
Тоест законодателството все едно го няма.
В доклада България, редом с Грузия, Литва и Словения, е дадена като пример за страна, развиваща законодателство и стратегии в правилна посока, НО с реално и практически ограничено прилагане. Отново: съществуването на добри намерения се обезсмисля с тяхното неприлагане.
Говори се за парадокса в това, че пациентът, попадайки под „грижите“ на дадена институция, която трябва да го спаси от състоянието му, то той всъщност губи човешките си права и състоянието му се влошава
В доклада се говори за това, че масово институциите в посткомунистическите страни се опълчват на чуждия опит и не приемат помощ отвън. Или по-скоро привидно приемат, но не желаят да следват формулите и добрите практики (погледнете по-горе в текста, където става дума за помощта отвън при спасяването на обществото-пациент. Помощта е умишлено отказана и възпряна).
Заключенията са, че достъп до лекарства има, но не и до специализирана помощ, която да е на ниво; институциите не хаят, а служителите им не се обучават. Дългата изолация от Западния свят и неговите достижения са задълбочили непознаването на материята, за капак имаме и десетилетната изолация на пациентите в заведения, отдалечени от очите на обикновения човек, държани там, не за да бъдат лекувани, а самоцелно – за да бъдат отделени от социалистическото общество. Заключението е, че високото ниво на психично болни, нервно болни и хора с девиантно поведение е политическо и социално наследство на комунизма.
Сега някой веднага ще скочи да кресне, че по онова време не е имало луди. Всъщност имаше, но ги криеха от нас. Точно като с престъпленията, но това е друга тема.
Има едно много важно звено в превенцията и то (както многократно съм писал) е образоването и обучението. Знанието! В доклада се казва, че в училищата липсва адекватно обучение на децата за превенцията на менталните заболявания. И освен това се говори за намаляване на социалната стигма и дискриминацията…
За училищата, обучението и грамотността, макар и с доста хумор, стана дума и видяхме, че положението е трагично и то в поколения.
Факт е също и че на нашето общество все още не му дреме – за намаляване на социалната стигма не може да се говори. Тук жертвите все още се срамуват, че са жертви.
Ето ви един пример, който трудно се описва:
Читател на сайта вижда новината „Мъж уби жена си в Ботевград“ и написва два коментара: „edna kurva atisa po malko“; „kurvi mrete“…
Влизаме в профила му и виждаме какво е споделил на 10 март – Сирни заговезни/Прошка. Там е споделил това:
„Олеква ти, когато си простил. Олеква ти, когато ти прощават. Човекът на Земята все греши… на този празник прошка ни се дава!
… Да се покаем и да помълчим, та прошката душите да пречисти…“
----
След това прочита, че една жена е убита и написва: „kurvi mrete“.
Има и още, можете да го видите, интересно е. Сами си преценете дали мозъкът на този човек не е на автопилот.
---------------------------------------------
* Mental health in post-communist countries
(World Health Organization Collaborating Centre, Kings College London, Institute of Psychiatry, London SE5 8AF)