„Може да решава тоя, който има пари, бе!“ Помните ли тая реплика на Бай Тошо? Със 7 думи и половина илюстрира какво не ѝ е наред на НРБ и какво още десетилетия напред няма да ѝ бъде наред.
Един уж комунист, искал от (заставял!) хората да слагат светлото бъдеще на социализЪма пред собствената си икономическа свобода, завива, оставя ги безпарични в калта, набутани там от „неговите хора“ и им казва, че са жалки, защото са бедни и нищо не зависи и няма да зависи от тях.
Нека я извадим от този контекст (но не го забравяйте, след малко ще се върнем на него) и да я лепнем другаде. Пасва идеално навсякъде, нали?
Какво се случва в българското изкуство също решава тоя, който има пари, бе.
Разбрахме, че Боршош ще отваря арт пространства, под формата на кафенета/барове. Заведения, с други думи. Едното е арт кафене, копие на „Перото“ в НДК и ще е на улица „Раковски“. Другото е на улица „Сан Стефано“ и трябва да се превърне в център за независими кинопроекти и арт събития.
За пореден път си доказваме, че тръгваме отзад напред в правенето на каквото и да било (че защо изкуството да е изключение?). Не смятам, че българските кинотворци имат сериозен проблем с това къде да презентират проектите си, а по-скоро как да ги осъществят.
„Подаването на ръка“ на изкуството трябва да е там – спонсорство на създаването. Но пък, какво говоря аз – това е просто даване на пари в една посока, без получаване на такива обратно. Ние да не сме Холандия или Англия, или Америка, бе?
Тези арт пространства ще бъдат такива и онакива, предназначени за изкуство, но ще работят и като кафенета/барове.
Въобще не се заблуждавайте. Те са преди всичко кафенета/барове, в които ще има И място за изкуство. През тях ще минават обороти. Просто „арт“ средите ще си намерят своето място. Казва се „твърда клиентела“.
Някъде тук може би драгият читател започва да се чуди къде беше чувал последно да се споменава нещо за Боршош. Нещо беше чул наскоро, ама какво беше?
Ето това беше: „Софийски градски съд ще се опита за трети път да даде ход на делото срещу него на 12 ноември“.
А, да, вярно, че това беше. А за какво го обвиняваха?
Длъжностно присвояване в особено големи размери, безстопанственост и сключване на 15 неизгодни сделки, когато беше шеф на НДК. За едни милиони говорим, ей за това.
Може да прави арт кафенета тоя, който има пари, бе!
Ако парите от богатото НДК са отишли, за да се направят тези един вид „домове“ за изкуството, можем ли да кажем, че Боршош е един съвременен Робин Худ – който е взел от богатите, за да даде на бедните?
Оф, не, чакай – то НДК е на държавата и парите са от бюджета, тоест от народа, пък той не е много богат. А арт кафенетата са частни и ще генерират печалба. Добре де, не можем да го изкараме Робин Худ, ще пробваме нещо друго.
Историята досега сочи, че всеки подобен проект завършва със създаването на нещо помпозно и претенциозно, което да събира масово хора с претенции, че са „арт“, а реално изкуството в България си цикли все на едно и също място.
Преди години си говорех с един много известен комедиен актьор (не искам да го вкарвам в проблеми с гилдията, ще премълча името му), който ми разказа, че още от НАТФИЗ нещата са генерално сбъркани, особено що се отнася до правенето на филми. Както обясни той, за да си успешен, баща ти, като си седне на портфейла, трябва да си удря главата в тавана.
Искаш да правиш кино, трябва ти спонсор. Не талант. Спонсор! Капиш?
За какво са ни тогава арт кафенета, които да стават дом на арт събития и проекти, щом творците нямат пари да творят, а творят само онези с парите? На тях ли им подаваме ръка? Я, стига!
Да си имат значи „арт“ хората пространство, в което да плащат (както във всички други „арт“ пространства, които познаваме тук) по-скъпичко – за привилегията да са отделени от простолюдието, което нищо не разбира от изкуство.
Очаквате ли да се направи реално нещо за изкуството?
Мхм. И аз така си помислих.
Казват: България е малка, няма пазар за изкуство. Например – за писателите – българинът не чете. А четящите избягват БГ авторите. Вярно е. И има защо. Не защото „България е малка“ (има и по-малки от нас, с по-успешно изкуство), а защото:
Издателите залагат на „имена“, имената в повечето случаи се правят (по стара, стара традиция) с връзки; „с връзки“ съвсем не означава „с талант“ и така читателят е отвратен от това, което му се предлага. Като се „опари“ пет пъти, на шестия не посяга към българска книга. Това кара издателите още повече да избягват БГ писателите (ако нямат гръб и връзки). И хоп – затворихме кръга.
Ето това е проблем, който може да се реши с меценатство. А не с арт кафета.
Също така „създаването на имидж“ на всяка една държава по света минава през културата ѝ. Всеки е чувал за Гърция (Демокрация, Аристотел, „Зорба Гъркът“), Сърбия (Бранислав Нушич), Турция (Орхан Памук). А за България?
Защо упорито никой не си прави труда да създаде един фонд за преводи на БГ литература на чужди езици, каквито ИМА ВЪВ ВСИЧКИ ЕВРОПЕЙСКИ ДЪРЖАВИ? Какво – и културата ни ли остава на ниво кафенета? Явно да.
Чудех се през годините, а и съвсем доскоро – защо, когато говоря за свободата на слово, никой не проявява интерес. Защо, когато пиша за това, драгият читател подминава и се лепва за някоя статия за фолк певица/моделка/плеймейтка, която си показала новите гърди на плажа.
Защото не им пука на хората. Ето защо. А не им пука, защото не им трябва. Свобода на словото не им трябва. Не се яде, не се пие, за какво им е? Голяма част от хората нямат какво да кажат, от какъв зор им е тая свобода на словото?
Същото е положението и с изкуството. Ако имаше потребност то да съществува в по-голям мащаб, щеше да го има. Но хората не искат.
През далечната 1944 г. едно от най-големите бедствия в цялата история на България прекъсва развитието на страната ни, прекъсва и изкоренява изкуството и го заменя със социалистически реализъм. А най-лошото и страшно е, че натрапва апатията като начин на живот. Желанията и търсенията на хората са сведени до ядене и пиене, всичко друго е или опасно, или ненужно.
Навикът живее и до днес. Предава се на поколенията.
Още 50 или 100 години ще ни трябват за да отлепим от нивото „арт кафетата на „меценатите““ и стигнем поне до нивото на Полша и Чехия, що се отнася до изкуството.
Да стигнем Британия или САЩ не можем и да си мечтаем.
--------------------------------
~ С какво познаваме Мирослав Боршош
Роден на 8 декември 1972 г. в София. Наполовина е унгарец. Израства в Будапеща. 1997 г. започва работа във Външно министерство в България. Завършил е СУ със специалност „Културология“. Става експерт в кабинета на министър Надежда Михайлова, пише проектите за речите ѝ. След това тя го преквалифицира в парламентарен секретар на Външно. След това става зам.-шеф на комисията към МВнР, която отговаря за изборите в чужбина. Кандидат-депутат на СДС в София. Шеф на младежкото СДС. От 2015 г. Боршош е директор на НДК. През юни 2017 г. е уволнен от министър Лиляна Павлова. Обвинен е от прокуратурата за длъжностно присвояване в особено големи размери, при което е ощетен НДК. Обвинен е за това, че е разпоредил част от целевите средства - в размер на 3 431 146,06 лв. да бъдат разходвани за заплащане на разходи, които не са свързани с дейностите, за които са били отпуснати.