Съвременният прочит на Съединението е, че когато много искаме да направим нещо, най-добре да си го направим сами. Да не се съобразяваме с Брюксел, ООН и т.н. Симеон Велики не е направил Велика България като се е съобразявал с тогавашните общества на народите, а е взел голямата тояга и бой, бой, бой. Това заяви проф. Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей пред Фокус, по повод Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
„Берлинският конгрес през юли 1878 г. създава пълна каша с наследството на Османската империя на Балканите. По-специално с българския народ, но не само с него. Единното тяло на българския народ е разкъсано. В Горнотракийскaта низина, която дава най-много жертви в борбата за национално Освобождение в резултат на Априлското въстание и военните действия през лятото на 1877 г., се формира една автономна област, която носи странното наименование Източна Румелия. Все една има Централна и Западна Румелия, а такива няма, но както и да е". "Тези две държавни образувания – Княжество България, автономна област в рамките на Османската империя и Източна Румелия, имат различен статут“, посочи проф. Димитров. Историкът подчертава, че те не са субекти на международното право, защото ги представлява султана.
„Малко хора знаят, че примирието след Сръбско-българската война е подписано от Османската империя, а не от България. Тези две области живеят самостоятелен държавен живот с всички присъщи му атрибути – Народно събрание, армия и други. Българите не са съгласни да живеят така, а искат да живеят в рамките на една държава. На 6 септември 1885 г., чрез наричащата се „Пловдивска революция“ или „Пловдивския преврат“, правят опит да заживеят заедно. Постъпват много умно, а султанът няма за какво да се захване, защото нищо не се откъсва от Османската империя“, посочва Димитров.
„Тогава двете области – Княжество България и Източна Румелия остават в рамките на империята като васални държави, но се съединяват и се управляват от един човек – българския княз“.