Калфин ме изненада. Изненада ме със спокойствие и прагматизъм. С мъжество не ме изненада, защото това е даденост. Безспорно в политиката е трудно да се изправиш сам срещу всички в ситуация за която се предполага/ съдейки по официалните информации/ че не е съвсем популярно да го направиш. Защото се иска „пипе”, както е казал народът. И защото ти е необходим кураж, а не въздух.
Гледах го много внимателно и на втория дебат. За разлика от първия сега около Калфин кънтеше заградителен огън. Огън запален от клишетата на неговите опоненти, които говорейки за „визията си за бъдещето”, постоянно си служеха с примери от минало време.
Дъвкани и предъвкани, но все пак – минали неща. По отношение на настоящето пък и на бъдещето – пак не чух нищо конкретно нито от Плевнелиев, нито от Кунева.
И докато абсолютно примитивно Плевнелиев превръщаше дебата в повече от скучно занимание, заради огромния водопад от клишета в който се къпеше, то Кунева беше тази, която се включи в играта. За разлика от бившия министър, нейните думи бяха дълбоко премислени. Дамата се яви с много ясна стратегия, макар и седнала най-малко на два стола: хем НДСВ, хем не, хем минала през Тройната коалиция – хем не!
В политиката този похват е известен и често се прилага. За разлика от Плевнелиев Кунева го направи с мярка. Което я превръща в достоен съперник и достоен играч. С известното и съвсем немаловажно уточнение, че през целия дебат тя продължаваше да седи на нейните си няколко стола едновременно: и на този на НДСВ, и на този на Тройната коалиция и на другия, наречен „гражданско движение издигнало кандидатурата й...” Нищо, че там сред това „движение” разпознахме доста млади лица, които без време си отидоха в нафталина... Защото за много от тях беше характерен един доста познат прийом от някогашното ни минало, наречен „мишкуване”.
Мишкуването се изразява в това да „изпълзяваш...”, когато се очаква твоята ракета – носител да бъде споходена от победа и обратното – да се спотаиш и скриеш надълбоко, ако евентуално се очертае ракетата – носител да падне.
Примери – много, но човек вече доста трябва да се напъне, за да си спомни имената на някогашните „жълти” министри, които се появиха около Кунева в датата на промоцията на нейната кандидатура... Иначе около нея гравитира и един мъж с изключително интелигентно излъчване, безпорно добре възпитан, но на който обаче дори и сега ми е трудно да си спомня името.
За разлика от Стефан Данаилов, да речем. За който в пълна сила важи максимата: Човек до даден момент работи с името си, в един момент – името му започва да работи за него...” Вселенски закон, азбучна истина – има ли нужда от коментар тази максима?
Впрочем, точно тази двойка направи дебата интересен – и заради появите на живо чувство и искрено раздразнение на моменти от разни недомислици и глупости, допуснати от организаторите, пък и най-вече заради наличието на ЕМОЦИЯ! Защото в нормалните държави кандидатите за този пост не влизат в домовете и сърцата на „електората” крещейки, или обратното – мумифицирани и потънали в грим, подобно на двойката на ГЕРБ.
А противно на масово налаганите данни от пряко обвързаните с правителството социологически агенции, логичният извод след сношния дебат е, че единствено Ивайло Калфин беше истински, беше себе си, показа дух и съзнание. Не се притесни да понесе негативи, макар и лансирани с популистки подбуди от неговите опоненти. Усмихваше се и беше искрен.
Калин Каменов