Когато полицията „пее” - вместо да пази, когато едно цяло село гори, а държавата пламва – да си усмихваш на предизборен концерт е повече от цинично.
Също толкова цинично е и когато някой запушва устата на друг, който има куража и силата да говори! И ако този някой не спира да говори – тогава, на помощ идва най-примитивния, но в същото време най – разпространен похват – този на спашването. Странно или не, бомби не гърмят пред офисите на високотиражните вестници, в които даже публикуват и вицове срещу кандидатите за президент, наред с услужливата социология и пропагандно – венцеславните материали.
Пък и няма защо!
Виж, ако зададеш риторично въпроса – как така премиерът лобира за конкретен бизнесмен пред шефа на митницата и това стане публично достояние – той няма да си подаде оставката на момента. Ако неговият вицепремиер припомни случка за предлаган подкуп на настоящ кандидат за президент – тогава пак ще се възцари мълчание – къкво пък: някой нещо предлага, ама „има някой, който казва, ама май няма никой...”
Но... за съжаление тази история няма нищо общо с историята за Мечо Пух. В нея няма и мъдрост.
Има обаче един друг различен „образ..” Обръз много близък и подобен на този на Мунчо от ИванВазовото „Под иго...” , който напук и въпреки устоите на империята си позволяваше да говори на висок гтлас.
Да, „нашият” днес и сега е далеч по-речевит и продължава да пита едно и също десетки пъти, но отговор няма. И ако досега отказът да бъде даден отговор се аргументираше с факта, че на „питащият журналист” му се плаща, за да пита определени неща, то сега, в условията на избори – отговори няма как да не бъдат давани....
Впрочем, ако една власт упреква един „питащ” в това че е платен, стига да пита и да търси отговор по теми и въпроси нелицеприятни за тях, това означавали антоматично, че Непитащите също са заплатени добре за да не питат?
Познахте ли героите от нащия разказ?
Един мрачен премиер, един вицепремиер дето отговаря избирателно и на избирани от него и един кандидат – президент, който въобще не отговаря. А на този фон един забавен журналист, който дори и да не ти е симпатичен – пак пускаш у дома. Защото говори истини. Понякога тези истини не ти харесват и сменяш канала. Друг път може и да изсъскаш през зъбите си по негов адрес, подобно на куп запалянковци които го правят.
Да взривиш автомобила му обаче – това си е чисто сплашване. Както и да го погледне човек. А че всички останали правят асоциации с други подобни взривове пред офиси на редакции, в които репортерите не се избиват за това кой пръв и повече ще похвали премиера... Има ли нещо учудващо в този факт?
По-скоро болезнена и съвсем не за учудване, постфактум, е констацията, че полицията по-скоро може да влезе у дома и да те пребие – после няма да получиш извинение... Прокурор може да се държи като фашист и да кара бивш министър да пада на колене...
А премиерът „рита” топка, докато шефа на митниците звъни на ЕГН...
Тъжно е... Тъжно е когато живееш сред полицейщина, недоимък и страх...
Хм... написах нещо подобно преди два дни. Някой се стресна и взе да пречи. Защото май се разпозна. Без значение дали се казва Росен, Бойко или Цветан – тези хора пребивават в Огледалния свят, но няма да срещнат Алиса. Достатъчно пристрастени са към собствените си образи и вярват, че дори когато ходят наопаки – пак вървят в правилната посока.
За това аз се вярвам, че моята посока е различна от тяхната.
Дани Иванов