Лятна криза подлага на изпитание новите разновидности на национализма в Европа

В разгара на лятото животът за мнозина в Европа се превръща в плаж, коментира Ройтерс.

Тази година Средиземноморието отново е сцена на две сезонни драми - едната с ежегодните отпуски, които в най-голяма степен ти дават възможност да се срещнеш с други европейци от други страни, а другата с пристигането по бреговете на континента на отчаяни бежанци от войни и бедност в Близкия изток и Африка, някои от които вече мъртви.

Първото е възможност за удоволствие, откриване на нещо ново и наслаждаване на мира и отворените граници, които според мнозина са най-голямата полза от Европейския съюз 70 години след края на Втората световна война - дори и това да е възможност, придружена с мърморене, дължащо се на национални стереотипи за "Lebensraum" ("жизнено пространство") на хавлиените кърпи на плажа, шумното изразяване на "joie de vivre" ("жизнерадост"), както и с напористи ромеовци по плажовете.

Второто предизвика злостни препирни на принципа всеки да се оправя поединично сред 28-те правителства от ЕС и институциите на съюза в Брюксел по въпроса за справянето с рекордния брой имигранти, пристигащи по море и суша и отправящи се на път през Европа.

Разногласията в ЕС по отношение на имигрантската криза донесоха зловещи предупреждения, че популисткият национализъм може да върне Европа към кошмарните разделения на континента от миналия век. Това стана на фона на другия средиземноморски летен театър, който се разигра около обратите на събитията в Гърция по предписаните от Германия мерки за строги икономии за оставането на балканската страна в еврозоната.

С оглед на конфронтацията с Русия на изток и предстоящия скоро референдум за еврочленството на Великобритания на запад, това лято се превърна в период на задълбочени вътрешни анализи дали блокът изобщо ще съумее някога да загърби националните съперничества в името на общото благо. Могат ли половин милиард граждани да се почувстват някога повече "европейци" отколкото австрийци, белгийци или хървати?

"Ако това е вашата идея за Европа, задръжте си я", гневно заяви италианският премиер Матео Ренци Матео Ренци италиански политик. Ренци е роден на 11 януари 1975 г. във Флоренция. Задръшва пред свои колеги от съюза, след като традиционно еврофилска Италия загуби търпение от липсата на помощ.

Унгария, която първа започна да разкъсва Желязната завеса в дръзкото лято на 1989 г., преди да падне Берлинската стена, сега строи ограда по границата си със Сърбия. Великобритания също добавя заграждения по бреговата си ивица в района на тунела под Ламанша. До погранична вражда се стигна дори между Франция и Италия, две от страните основателки.

В окото на бурята е Жан-Клод ЮнкерЖан-Клод Юнкер е люксембургски политик. Жан-Клод Юнкер е роден на 9 декември 1954 година в градчето, председателят на Европейската комисия (ЕК). Въпреки скептичността в националните столици, Юнкер настоява, че разполага с демократичен мандат, произтичащ от факта, че той бе водещият десноцентристки кандидат на изборите през лятото на 2014 г. за Европейски парламент (ЕП). Той също така шумно критикуваше националните правителства за липса на солидарност.

"Je m'en fous!" ("Не ми пука!"), отсече той на необичайно недипломатичен френски на юнската среща на върха на ЕС. Също толкова раздразнените национални лидери отхвърлиха искането му за задължителни квоти за държавите членки, чрез които те да си разпределят търсещите убежище от Италия и Гърция. Идеята на Юнкер беше, че стига страните с общи усилия да постигнат поставената от него цел за настаняване на 40 000 души, квотите няма да имат никакво значение. Но направените досега предложения в тази посока са далеч от изпълнението на посочената цел.

Сблъсъците между държавите членки, заседаващи в сградата на съвета, която се намира от едната страна на брюкселската улица "Rue dе la Loi" ("Улицата на закона"), и комисията, която се намира на отсрещната, са неделима част от съюз, в който властта - и парите - остават под контрола на националните столици, но в който служителите на ЕС смятат за свой дълг да поощряват по-тясната интеграция. Но идването на прямия Юнкер засили тези боричкания във време когато икономическите проблеми принудиха много от лидерите да се борят за гласове с евроскептични националисти.

Юнкер не пестеше усилия да прокарва националните интереси, когато като премиер бранеше ниското данъчно облагане в Люксембург от обвиненията в нелоялна конкуренция. Сега той отбива атаките на формации като Партията за независимост на Обединеното кралство (ЮКИП) и френския Национален фронт срещу еврократите, които не са избрани от никого, и обвинява бившите си колеги от Европейския съвет, че се поставят в услуга на шовинисти, които искат да разбият съюза. "Основната вина за липсата на доверие в ЕС не е на комисията, а на националните правителства", заяви той по време на проява през март в чест на неговия идол Жак Делор, председател на ЕК в периода 1985-95 г. и застъпник на интеграцията. "Тяхното отношение е противно на европейския дух. Това е пълна катастрофа".

Юнкер се обърна чрез държавните и правителствени ръководители към съвестта на гражданите. Той изгради и съюзи с един европейски парламент, който има силно желание да разшири правомощията си въпреки предпазливостта, с която държавите членки гледат на този орган, за чийто състав над половината европейци дори не си правят труда да отидат да гласуват. Той говори за "политическа, а не технократска" изпълнителна власт, която да запълни "недостига на демокрация" в институциите на съюза.

Някои скептици казват, че това е загубена кауза, като според тях ЕС е надживял ползата от себе си за гражданите, които се чувстват, ако използваме старогръцки език, част от национален, а не от европейски "демос". Пътуване това лято из Европа показва, че националното чувство все още е в състояние да раздвижи хората. На спортен празник в планините на изток от Рим видях как италианци, германци, гърци и други стоят прави и припяват на висок глас националните си химни преди състезание - а после сядат, когато зазвучава по-малко познатият химн на ЕС, "Одата на радостта" на Бетховен.

Синият флаг на ЕС може и да е навсякъде, но усилията за поощряване на чувство за европейска идентичност трябва да минат през много трудности. Но въпреки меланхолията в Брюксел преди задаващите се спорове наесен, някои виждат и признаци на засилваща се сплотеност в ЕС. "Появилите се в последно време приказки за смъртта на Европейския съюз бяха силно преувеличени", съобщи през юни вашингтонският изследователски център "Пю". Оттам направиха това изявление след резултатите от ежегодно проучване, според което делът на европейците с положително мнение за проекта се е увеличил до 61 процента. Това става след няколко години, в които то бе спаднало на 50 процента.

Ежегодното изследване на ЕК през май, извършвано от Евробарометър, показа, че 38 процента от хората се самоопределят само със своята страна, а не с Европа, спад с три пункта в сравнение с преди десетилетие и доста по-малко от 2010 г., годината на икономическата криза.

Британците се цепят от общата картина, като всеки втори отказва да се определи като европеец. Но в ЕС като цяло 60 процента от хората чувстват, че идентичността им поне частично се споделя от други отвъд националните граници. Преди пет години този дял бе 51 процента.

Докато кръстосват тези граници това лято в търсене на непознатото, малцина очакват - или искат - хомогенизация на историческите култури в Съединени европейски щати. Но както изглежда, на фона на широката съпричастност към безработните младежи в Европа и сирийските бежанци, мнозинството не е готово да се оттегли изцяло зад старите стени на взаимното подозрение.

Както заяви миналата седмица еврокомисарят за миграцията, вътрешните работи и гражданството Димитрис Аврамопулос, размахът на кризата с миграцията показва границите на националните решения. Това по думите му поставя под натиск правителствата да съгласуват в Брюксел общи мерки - дори когато те са непопулярни, подчерта той.

Последвайте канала на