Афганистан: Забравената война (Част II)

  • 15 септември 2018 12:17

  • 5198
  • 0
Афганистан: Забравената война (Част II)
©

~ Продължение от Част I, в която видяхме що за хора са афганистанците и доколко приличат на българите. Нея можете да прочетете тук ~

 

- Защо, според Вас, продължават да се случват отвличания, като това на 20 август, когато около 100 човека бяха отвлечени от талибаните, голяма част от които – жени и деца?
 

- Мисля, че голяма част от тях бяха пуснати след това. Идеята е… талибаните често устройват блокади на пътища в търсене на служители на силите на реда или други държавни служители, които те считат за врагове – дори един чиновник в министерството на здравеопазването, да речем, за тях не е цивилен. Доколкото разбрах, случаят от 20 август е бил такъв – търсели са държавни служители. Доста често се размиват границите между престъпност и тероризъм, и политически мотивирано насилие. Има групировки, които просто се обявяват за талибани – с цел да получат оръжие, финансиране и подкрепа от други талибани или от техни спонсори. Те получават финансиране от източници от Пакистан и от богати хора и организации в Близкия изток – Саудитска Арабия и т.н. Факт е и нещо друго: в Афганистан непрекъснато се води война от 40 години и много хора са въоръжени. Аз имам приятели журналисти, които са „срещу“ войната, но те казаха: „Ние имаме оръжие у нас, защото искаме да можем да се защитим“. 

- Тоест във всеки един момент човек, който е въоръжен – а това изглежда е почти всеки в Афганистан – може да реши да се направи на талибан, за собствена изгода? 

- Да. Преди няколко години в определени региони на страната хора се обявиха за бойци на Ислямска държава. Изглежда са получавали някакви средства от симпатизанти на ИД, но това са хора, които някои наричат freelancers – „на свободна практика“. Виждат, че този екстремизъм на ИД може да привлече средства и подкрепа от някои крайни личности и те приемат тази „марка“. 

Патрул над Кабул. Изглед от птичи поглед

 

- Тоест не говорим за идеология, не говорим за религия, не говорим за конфликт на различни култури и ценности, а говорим просто за осребряване на някаква „идеология“? Чисто финансово. 

- Да, в много случаи. Що се отнася до талибаните, мисля, че има голяма част, които са идеологизирани. Това, по някакъв начин, също им печели симпатии, защото в много случаи талибаните в Афганистан имат репутация на хора, които не са корумпирани. Нещо, което спомага възхода на талибаните деветдесетте години, е масовата престъпност, разпадът на всякакъв морал и чувство за ценности в обществото по време на Гражданската война. Тогава има масови случаи на изнасилвания, на грабежи по пътищата, абсолютна корупция. В един момент хората казват „стига вече“. Тогава талибаните вземат властта – разбира се, с подкрепа от Пакистан, но и с подкрепата на много афганистанци, които ги разпознават като някаква сила, която ще въведе ред. 

- В момента в България наблюдаваме силно желание от голяма група хора да се въведат „Крумови закони“, да се въведат по-жестоки и драстични мерки за справяне с престъпността и установяване на ред. Имайки това предвид, не трябва ли да се поучим от Афганистан и тази талибанизация? Можем ли да кажем, че сме застрашени от талибанизация?

- Аз съм си мислил за това, че всъщност талибаните, де факто, са борци срещу корупцията и възстановяват „традиционния морал“. Така че става дума за борба за ценности. Хора в България, които са радетели на този подход, смятат, че техните ценности са най-добрите и превъзхождат ценностите на талибаните, но всяка една крайност се изражда. Ако говорим за Крумови закони – да, те са подобни на крайната версия на шариата, която талибаните налагат. Те наистина режат ръцете на крадците, извършват публични екзекуции. 

- Какви други големи опасности дебнат ежедневието на страната и кои региони са най-опасни/най-безопасни?

- В Афганистан има безброй опасности. Затова се учудвам, когато европейските държави екстрадират хора обратно в Афганистан, защото смятат, че там си е безопасно за тях. Там не само че „не е Швейцария“, но е бедна държава, в която освен насилието и атентатите, блокадите по пътищата и отвличанията, има и много престъпност. Опасно е за хора, които са малко по-богати, по техните стандарти. Говорим за повечето служители в международни организации или посолства – включително шофьори и чистачи. Те са изложени на постоянна опасност от отвличания и грабеж. 

- Може ли да се каже, че има региони, които са по-безопасни?

- Има един регион в централната част на страната, обитаван от етническото малцинство хазари – общност, която е имала нелека съдба в Афганистан през различни периоди. Там е високопланински регион с много красив пейзаж, в който някога са се издигали статуите на Буда – статуите, които бяха взривените от талибаните. Афганистан се опитва да превърне този регион в туристическа дестинация. Там е сравнително безопасно, но, разбира се, малко са туристите, които биха избрали Афганистан като дестинация. Да се надяваме, че един ден това ще се промени. 

Посещение в Кандахар за среща с военното ръководство на мисията на НАТО "Решителна подкрепа", местните власти и активистки за граждански и избирателни права. Май 2018.

 

- Да погледнем към „другата страна“: В Европа и България се наблюдава вълна от расизъм и ксенофобия – как бихте коментирал корените/развитието/справянето с това явление? 

- За съжаление, тази вълна не е нещо безпрецедентно. Добре би било да научим уроците от историята. Да си спомним за 20 век. Може би някои по-млади хора не знаят, но аз си спомням какво прабаба ми е разказвала за периода от Втората световна война. Тогава, подобно на сега, чисто човешките чувства, като съпричастност и милосърдие, са били обект на политическите пристрастия на деня.

Прабаба ми, веднага след войната, е приела няколко деца сираци от Югославия и се е грижила за тях една година, докато ситуацията се нормализира и югославската държава има възможност да поеме издръжката и отглеждането на тези деца. За благодарност е получила портрет на Тито с автограф. В семейството много са се гордеели, защото това е една признателност. Няколко години след това, под давление на Сталин и Съветския съюз, България има срив в отношенията с Югославия и са били принудени да крият този портрет в мазето.

Това просто ми напомня, че тези страсти, напрежение, преследване и „лов на вещици“, които наблюдаваме сега, са се случвали и в миналото. Не сме застраховани от повтаряне на ужасите на 20 век. Често е модерно да се критикува Европейския съюз, като проект „на елита“. Да, той със сигурност не е перфектен, но самият факт, че в продължение на над 70 години в Европа не е имало война между държавите в ЕС, говори за ползата от едно такова обединение. И все пак има много хора, които се чувстват несигурни и приемат посланията на крайни политици, които набелязват различните, чужденците, имигрантите за врагове. Това е голямо предизвикателство за настоящото поколение политици в Европа, защото не могат европейците да бъдат обвинявани за дадено тяхно поведение, докато са пренебрегвани техните колебания, страхове и проблеми.

Свидетели сме на това, че огромни компании не изпитват никакви затруднения да работят, откриват офиси, да наемат хора и да използват услуги където и да било по света, а един обикновен човек е спиран на всяка една граница. Ние, като българи, много добре знаем – винаги сме се опитвали да отидем на Запад, да получим по-добра работа, по-добро образование. Това за нас е бил и продължава да бъде стремеж.

Не считам, че е по-различно за хора от Афганистан например. Само че те са в доста по-усложнена ситуация, защото живеят във война от много дълго време. Трябва политиците да обърнат внимание на хората – от една страна на европейците и тяхната несигурност, която често е икономическа, но от друга страна мисля, че има някои общочовешки принципи, които не трябва да забравяме. Не мисля, че ограждане с граници и огради, стени би било добро развитие на човечеството. 

- Защо срещу имигрантите „скачат“ хора, чиито деца са имигранти – в Англия, САЩ и т.н.? Дали тези хора виждат иронията в поведението си?

- Мисля, че тази подозрителност в България към другия, към имигранта, до голяма степен, се корени в това, че ние сравнително доскоро живеехме в много затворено общество. Участвали сме в международен обмен и тогава, тук имаше хора от Азия, Африка, но това беше нещо, наложено „от горе“. Не сме били толкова изложени на срещата с „другия“.

За съжаление, виждаме често едно говорене от страна на политици, които имат много голяма медийна трибуна и насъскват хората срещу „другия“. Не забравяйте, че един чужденец, имигрант, който се опитва да получи бежански статут, не е гласоподавател от една страна и от друга: лесно е да го обвиниш за каквото и да било. А никой не иска да обижда гласоподавателите си.

Има хора тук, които смятат, че ние – българите, сме много добри, когато сме имигранти, че сме близки на Западната цивилизация и тук се започва един аргумент, който, за мен, е расистки, защото ценностите са всеобщи. Сигурен съм, че има българи, които не възприемат тези т.нар. европейски ценности, а пък има хора от Афганистан, които ги възприемат. Мисля, че това е доста елементарно и ясно: предпочитам да разглеждам хората първо като индивиди, а след това – като част от някаква общност. 2017 г., за кратко бях доброволец в организация, която работи с деца бежанци и подпомага образованието им.

Запознах се с няколко тийнейджъри, които бяха преминали много труден път до България – през няколко държави, през зимата… в повечето случаи, за съжаление, в медиите такива хора са представяни като престъпници. При срещата ми с тях се уверих, че това са най-нормални и в случая симпатични деца, избягали от Афганистан, защото животът им е бил застрашен от престъпна групировка. За няколко месеца бяха научили много добър български. Едно от момичетата получаваше по-добри оценки от българчетата. Тези деца получават по-добри оценки от мен, когато съм бил на техните години. И това… на език, който са учили не повече от година. 

Възстановителни работи по двореца Дарул Аман, Кабул, април 2018.

 

След това разговорът ни с Генчев преминава към ролята на съвременните медии и какво биха могли да направят те. Доста заплетена тема, честно казано, и оставаща без конкретно ясна насока. 
 

Основно (и няма как да е иначе) виждаме две посоки: от една страна медиите биха могли да имат ролята на отпор. Какво значи това ли? Ами – знаем, че онези, които вербуват т.нар. чуждестранни бойци из европейските държави, ги намират в училища, университети, джамии, търсят ги (това е много важно!) из средите на маргиналите, там, където разочарованието, бедността, липсата на перспектива, отчаянието и гневът живеят. 
 

Там ролята на западните медии би трябвало да е на анти-пропаганда. Да покажат на потенциалните застрашени да станат членове на терористична групировка, че имат и друга алтернатива, че да се сражават на страната на терористите не е начинът им да намерят „мястото си в живота“. 
 

От друга страна… медиите „рекламират“ постиженията на терористите, пишейки за тях, показвайки ги. Знаете вероятно за техния принцип „убий 10, уплаши (тероризирай) 1000!“. Това става чрез разпространението на техните действия. Последствията. Причините. Причинителите. Мотивите им. Какво иска терорът? Да ви държи в страх, да изкриви ежедневието ви и да ви накара да се страхувате. Как става това? Като гледате телевизия и четете новини. 
 

Но все някъде има баланс между двете посоки и съвременните западни медии (да се надяваме) ще го намерят. Скоро. 
 

Александър Томов
5198 0

Свързани новини

Водещи новини