Мирът започва с мен

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Ама всички заедно. Не да чакаме съседите да ни подадат ръка за мир, за да я отхапем. Всички заедно. Не изглежда много достижимо, но все пак е хубаво да видим малките примери. Като ето този:

Като цяло мирът не изглежда по-малко далечен или по-малко абстрактен от – да речем – през 14 век. Нямаме много напредък. Но все забравяме едно: че мирът не се постига от другите, а от нас.

Светът може да бъде прекрасно място, светът може да бъде и ужасно място. Единствено от хората зависи.

Както звучи и началото на „Повест за два града“ на Чарлс Дикенс:

Написаното е от профила на Тамара във Фейсбук. То е кратко, но много показателно за това как може да бъде, но как определено не е в оригиналната им родина.

Тя се казва Тамара Ретино, живее в САЩ, майка е на четири деца. Еврейка е. Има съседи палестинци. И се разбират, и се обичат, и си помагат, и си пият заедно кафе.

Явно нещо в уравнението е сгрешено и когато махнем „хикс“ или „игрек“, да речем, то си идва на мястото. Или като добавим „зет“. Нещо пречи на палестинците и евреите да живеят като ето тези палестинци и евреи.

___________

„Аз съм еврейка. Съседката ми, Захиа, е палестинска мюсюлманка. Днес ѝ занесох баклава, домашен чай и една голяма орхидея за подарък. Тя ме прегърна и двете се разплакахме. Говорихме си дълго-дълго. Съпругът ѝ ми сервира арабско кафе, а тя ми поднесе сарми. После ме изпратиха с още сърми, да си нося вкъщи; и с агнешко за Грег, подариха ми една куфия, дадоха ми и последна си торбичка с кафе с кардамон от Палестина на изпроводяк. Преди това ми казаха колко много им харесва и колко е мило от страна на Грег да чисти снега от пред къщата им. Тя ми обеща да ми направи кюнефе (това е любимият ми палестински десерт).

„Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време, това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта, епоха на вяра, епоха на безверие, години на светлина, години на мрак, пролетта на надеждата и зимата на отчаянието; всичко беше пред нас, пред нас нямаше нищо, всички вървяхме право към небето, всички вървяхме право в обратната посока“.

Атомната енергия не убива сама, както и бомбите не се правят сами, някой взема минералите от земята, за да ги превърне в оръжие или използва атомния разпад, за да заличава градове, вместо да ги осветява с електрическа енергия. Въпрос на избор. Войната не съществува от само себе си. Стотици хиляди години еволюция и хиляди години цивилизация трябваше да са ни отдалечили от животинското до толкова, че да не прокарваме железни остриета или да не пускаме малки оловни парчета през главите на съседите си, защото се кланят на дух, когото наричат по различен начин от нас, или защото говорят различен език, или защото са по-тъмни, по-светли, по-богати или по-бедни от нас.

Престанете да правите така, че „промените“ да изглеждат теоретични и абстрактни. Те, промените, са да почукаш на вратата на съседа си и да споделите пиене на кафе със сладки. Те са да си разказвате и споделяте истории. Те са сърце до сърце, съсед до съседа. Ние всички сме хора. Всички искаме място, което да наречем наш дом, искаме нашите бебета и нашите баби да са в безопасност. Мирът започва с мен“.

Човек трябва сериозно да се замисли какво има и какво няма в тази „картинка“ и какво е различното от онова в оригиналната им земя – Палестина и Израел. Какво има в едно предградие в Бъфало, Ню Йорк (където живеят), което го няма в Израел и Палестина. Или какво няма в Бъфало, което пък го има в Израел и Палестина.