''Пансионът'' от Пьотр Пажински

На 7 март излиза „Пансионът“ – романът, за който нашумялият полски автор Пьотр Пажински беше удостоен с Европейска награда за литература през 2012-а година.

„Пансионът“ (превод: Васил Велчев, 160 стр., цена: 14 лв.) е мъдър и упоителен разказ, изтъкан от фрагменти: снимки с избледняващи надписи, разпадащи се изрезки от вестници, случайно изплували фрази, имена и събития, идеологически спорове. Един влак спира на малка гара и отвежда героя към еврейския почивен дом от детството му. Пансионът, в който някога е кипял живот, сега е приютил възрастни хора, оцелели от Холокоста. Напоено с тъга, ирония и надежда, повествованието приканва читателя да сподели ритуалa на паметта, в който отеква гласът на третото следвоенно поколение. То няма вина, но носи белезите от травмите, настоява за опрощение и търси отговорите, заключени от историята.

Роден през 1973 г., Пьотр Пажински е сред най-обещаващите имена в съвременната полска литература. Известен е още като талантлив журналист, литературен критик и преводач, автор е на две монографии за "Одисей" на Джеймс Джойс и на романите „Пансионът” и „Птичи улици”. За романа „Пансионът” получава наградата на списание „Политика” и Европейската награда за литература (2012).

Очаквайте премиера на книгата в присъствие на автора Пьотр Пажински на 27 април в Литературен клуб „Перото” – НДК!

Този издателски проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа“ на Европейската комисия.

Пьотр Пажински - „Пансионът“

В началото бяха железопътните релси. В зеленината, между небето и земята. С гари като корали на връвчица, нанизани толкова нагъсто, че докато влакът набереше скорост, вече трябваше да я намалява преди следващата спирка. Бетонните перони, тесни и наклонени, снабдени със стълби със стръмни стъпала, израстваха направо от пясъка, сякаш построени върху дюните. В гаровите сгради имаше нещо от старинните магазини: удължени, хлътнали навеси, а на двата им края – ажурни букви, които сякаш се носеха във въздуха.
Винаги обичах да ги гледам, като се започне от първата извънградска гара, когато гъсто наредените постройки бързо отстъпваха пред по-разпръснати, а светът се разширяваше до необичайни размери.
За щастие, релсите си лежаха така, както ги бях оставил. Носеха се право напред с предопределено движение, за да се стопят на хоризонта, всъщност едва видим, заслонен от природата, или напротив – да изчезнат в скрит тунел, издълбан в небето, и да поемат нататък, вече от другата страна, в напълно различен и непознат свят.
Покрай релсите се точеше път, пясъчен, криволичещ между островчетата от калуна, а по-нататък – шосе, обикновено, крайградско. Зад прозореца се мяркаха автосервизи, заведения за бързо хранене и пъстри реклами, изрисувани върху парчета ламарина. Лошо измазани правоъгълни тухлени паралелепипеди и крайпътни крепости бяха постигнали победа над дървената архитектура. Разположили се удобно, широко, сигурни в своя успех, ненатоварени с бремето на старостта. На отделни места все още се виждаха руини. Сгушили се край релсите, извиняващи се, че изобщо съществуват, конвулсивно вкопчили се в тревата, която обаче не можеше да предотврати неизбежната им гибел. Тук-там над земята стърчаха самотни гълъбарници. Сиви птички се тълпяха върху наклонените дъски, наблъскани една до друга, докосваха се с криле и се бутаха, макар че наоколо имаше множество не по-лоши места, които да изпъстрят с петънцата на курешките си. Подплашени от грохота на вагоните, гълъбите падаха и политаха, но след няколко нервни обиколки над плетеницата от електрически жици, когато композицията изчезнеше в далечината, отново се връщаха към заниманията си.
Влакът окончателно намали скоростта си в лабиринта на разклонените коловози, отмина обраслата с храсти тъжна товарна платформа и важно навлезе в последната гара. Трябва да беше около пладне или малко по-късно, както можеше да се предположи от разписанието. Стрелките на гаровия часовник застанаха неподвижно, но аз нямах намерение да чакам да започнат да се движат отново в преследване на изгубения момент. Тълпата бързо премина отстрани, натоварена с багаж, и не ме измъчва дълго с присъствието си.
По-нататък трябваше да се ходи пеша, не беше далеч, би трябвало да знам пътя. В тази местност недостигът на материя не беше толкова осезаем, изглеждаше, че процесът на разпад е забавил темпото си, проявявайки известно милосърдие към своите поданици. Всъщност всичко тук си вървеше постарому – въпреки правилата, просто по съвместителство.
Слънцето все още беше високо, над отделни кълбести облаци. Паяжина от есенни цветове бе замрежила контурите на домовете, сменяйки твърдите форми с изящни видения, увиснали в трепкащия от светлината въздух.
Влаковете се движеха само по един коловоз, защото другият бе разглобен някъде преди около сто години. Линията покрай река Висла. Винаги сме й казвали така в нашия край. Не Отвошка линия, а линията покрай река Висла. Или просто „линията“. Не знам защо. Винаги съм чувал само това наименование. Като „Налевки“, площад „Крашински“, „Геншия“ 18 и „Швентойерска“ 13, където при „Новинярска“, точно на пресечката, беше нашият дом. Тоест предвоенният ни дом, но за „Швентойерска“ се говореше и в наши дни, сякаш никога не е преставала да съществува. Както и нашата вила. Тукашните сгради бяха издигнати набързо: конструкция от греди, покритие от греди и малко борови иглички по средата, за да държат топлото вътре. Бяха се оказали жизнени, макар и с повече от половин век по-стари от най-възрастните си обитатели. Преструваха се, че не са осиротели. Винаги успяваха да запазят фасона си. Традиция и модерност в еклектична форма. Резбовани балкони, скрити сред жасминови храсти, и капандури с изрязана звездичка в тях, обвити от диви лози, подрязани около нишите на прозорците, за да пропускат светлината. Малки решетести арки, кулички, шпицове на люспестите покриви със или без петлета. А ако не с петлета, то със знамена. И остъклени веранди, шезлонги, вик на тогавашната мода. Високи стаи, без влага, с големи прозорци, изложени на слънчевата светлина, за да се греят белодробно болните християни и юдеи. Летни и зимни помещения на партера или на по-горните етажи, приемливи цени. По-горните – по-евтини, защото изискват катерене по стълбите, но пък по-уютни. Всичко според желанията, всякакви удобства за курортистите и летуващите във вилите, електричество, вани, душове, топла и студена вода. Изискана кухня, при необходимост диетична, готвене с масло. Постоянни лекарски грижи, преди всяко наемане – пълна дезинфекция на помещението. И две морги гора. Елеганция-Франция, може да не е чак Карлсбад, но е по-добре от Чехочинек. Павирани улици, палми в дървени сандъчета и газови фенери, атмосфера и шик. А по улиците сладкарници и сладоледени къщи, закусвални (с отстъпка за групови посещения), магазини с колониални продукти (чай, кафе, различни марки какао, тютюневи изделия), читални и клубове за игра на карти, концертни зали и молитвени домове, будки за ежедневници и периодичен печат (вестници, докарвани с първия влак и изпращани на абонатите два пъти дневно), а също пощенски марки, картички с пейзажи, аптекарски везни, билярд и радио!
В летните вечери тълпа от минувачи се блъскаха на пешеходната алея, варшавската буржоазия се носеше насам-натам, примигваха лампиони. Двойки се въртяха до припадък върху паркетите, оркестрите по цяла вечер приканваха към танго: „Или всичко... или нищо...“. Безгрижно, сякаш светът не маршируваше към катастрофа. Хората изживяваха любовни истории и се раждаха деца. Собствениците на пансиони брояха печалбата си, а гостите си резервираха стаи за следващата година. Само в болниците в горите туберкулозно болните гаснеха в разцвета на силите си. Двуколката на погребалното бюро после возеше измършавелите им тела, обвити в погребални савани, по пътя на залеза – до последния им дом.
От гъсталака на дърветата най-накрая се показа дървената сграда на санаториума на Гуревич. Гледаше към улицата с безжизнените си прозорци, арабските арки се оглеждаха в мръсните стъкла, любувайки се на своята непреходна красота. Вече беше съвсем близо. Пътят направи остър завой, оставайки санаториума сам със себе си. Гърбавата будка на пазача до портата лющеше изгнилите си дъски. От комина към небето се издигаше весела струйка дим.
По-нататък беше тишината на ухаещата на шишарки гора.

От зеленината се показа зидан двуетажен павилион, увенчан с тенекиен, леко наклонен покрив. Избеляла червена табелка информираше, че не е променил предназначението си. Почивен дом.
Отдавна не бях идвал тук.
Зад оградата навсякъде се простираше градина. По-скоро обикновена, като онези, каквито има много „на линията“. Малко дървета, храсти, няколко бетонни алеи с фенери, леха с бегонии, надупчени от сребрист скреж, пейки. Винаги беше искала да стане анклав в анклава, да бъде изключена от естествения ход на нещата и да живее в усамотение, по собствени правила. Сякаш напук на цялата епоха, на цялото това време, в което се стараеха да я анулират и да я избутат заедно със сградата в миналото. Навярно беше по-влажна от останалата част от гората, макар че в нея растяха същите борове като онези зад оградата, червеникави и заскрежени. През лятото тук се седеше на шезлонги, на походни легла или просто на меката трева, покрита с бодливи шишарки. Беше шумно и оживено. Гъмжеше от живот.
За щастие, портата беше отворена. Достатъчно бе да прекосиш градината, за да се озовеш на верандата. Само няколко крачки, макар и като дете да ми се струваше, че е далеч.
На тази алея съм се учил да ходя. От портата до верандата и от верандата до портата. Голяма експедиция. Тук в едно от телените кошчета за смет открих труп на гълъб. Гледаше ме с отворените си очички. Избягах с вик и дълго време заобикалях тази пътека. Предпочитах да правя слалом между дърветата. Или да събирам шишарки в пластмасова кофичка. Госпожа Стефа ме научи как да правя върху земята портрети от шишарки и мъх. Например портрета на господин Аврам. Червените кръгли плодчета на офиката вършеха чудесна работа за очи. Господин Аврам гледаше дружелюбно, имаше уши от листа и зелени бузи. После заваля дъжд и на следващия ден не беше останало много от господин Аврам. Господин Леон предпочиташе дялането на лодки от мека борова кора. Занимание точно за мъже. Раз-два. Швейцарското джобно ножче проблясваше в ръцете му, защото само господин Леон можеше да дяла лодки. Малкият веднага ще се пореже. Той трябва да има някаква професия! Когато пораснеш, ще станеш инженер корабостроител. Ще направим мачтата от пръчка, ще видиш. И платната. От какво тук да се направят платна? Можеше от вестници, но на господин Леон винаги му се свидеха вестниците, защото още не беше прочел някои неща в тях, така че моите лодки никога не дочакваха платната си и в края на краищата изчезваха на дъното на чувала с колекцията от пръчки и камъчета.
Прекосих пътечката, извръщайки глава на мястото, където в кошчето сякаш можеше все още да лежи онзи мъртъв гълъб. Входната врата беше заключена. Звънецът май не работеше, във всеки случай не успях да повикам никого с него. Цялата сграда изглеждаше потънала в сън. Затворени прозорци, на терасите – никого, празни балкони. Времето беше променливо, така че нищо не беше проснато да съхне, шезлонгите бяха сгънати, за да не се намокрят. Оставаше входът на кухнята. Ала това ми се стори някак глупаво – да се влиза откъм кухнята. Като неканен гост. Но да стоя така до безкрайност?
– А вие при кого идвате?
Тя ме свари неподготвен с този въпрос. Изникна сякаш изпод земята, макар че би трябвало да е дошла по алеята. Нима вратите на столовата бяха отворени? Почти не се виждаше в костюма си от сив туид. Приличаше на восъчна кукла. Изкривена и крехка, извита назад, с издадени напред бедра. Червенокосата накъдрена глава трепереше неспокойно като главица на катерица, гледаше ме накриво първо с едното око, а после и с другото. Бледността на кожата й беше маскирана с руж. Тесните й и сухи устни бяха покрити с дебел пласт тъмночервено. Тя постоянно ги навлажняваше с върха на езика си, сякаш искаше да се увери, че си стоят на мястото.
– Аз? При себе си – промърморих.
– При себе си? – Тя явно се възмути. – Тук е почивен дом. – Застана така, че да прикрие с дребната си фигура стъпалата към верандата.
Направих се, че не ги виждам.
– Знам, но бих искал да вляза вътре.
– Защо искате да влезете? – попита тя с подозрение.
– Аз съм оттук. – Не знаех как да й го обясня по друг начин. – Някога живеех тук.
– Живели сте? Какво значи „живеех тук“? А кой сте вие? Не съм ви виждала тук по-рано.
– Отдавна, бях тук отдавна. – Това прозвуча неловко.
– Какво значи „отдавна“? Колко отдавна?
– Ами някога. – Почувствах се глупаво.
Тя се взря в мен още по-внимателно. Сякаш не ми беше повярвала.
– Нищо не разбирам – поклати безпомощно катеричата си глава. – Вече нищо не знам. Кой е казал, че сте живели тук?
Отпуснах рамене. Старицата също не беше уверена.
– Не разбирам – рече смутено тя.
– И какво ще правим сега? Отворено ли е? Директорът в кабинета си ли е?
– Директорът? Какъв директор?
Не бях сигурен дали не се шегуваше.
– Ами шефът... – Безпомощно разперих ръце. – Сигурно е зает?
– Директорът? – Продължаваше да не разбира тя. – А! Този! – досети се.
Върху покритото й с руж лице изплува усмивка.
– Той си е там, в кабинета. А вие при него ли отивате? – Отново се изпълни с подозрение.
– Да – казах аз твърдо.
– Веднага, веднага ще погледна. Ще му кажа. – Тя се завъртя около оста си и сякаш нищо не е станало, се отдалечи от мен.
На края на асфалтовата алея се появи друга фигура. Опряна на бастун и още по-дребна от първата, със светло палтенце и ленена шапка, нахлупена ниско над ушите. Под шапката се подаваше единствено чепат нос, крив като корен. Точно като на госпожа Теча. Тя би трябвало да се появи. Приятелска душа в градината. Сраснала се с пейзажа. Ако я нямаше тук, цялата градина и сградата биха се разпръснали като мъгла. Винаги е била тук. Най-старата. Толкова стара, сякаш извън времето.

Последвайте канала на