„Сонетите“ на Уилям Шекспир в изящна дървена подвързия

„Изток-Запад“ пуска „Сонети“ в превод на Владимир Свинтила в уникален вид – новият полиграфичен шедьовър е вече в ръцете на читателите.

Първото подобно издание с изящни дървени корици бе сборникът „Целувката“, с избрани любовни разкази от М. Твен, Ан. Чехов, Ив. Бунин, О′Хенри, М. Шели... То се превърна в неустоимо изкушение и първият тираж светкавично изчезна от книжарниците. Новото арт-издание се очаква за стане също пазарен хит както за библиофилите, така и за всички ценители на бутиково изработените книги.

Между двата празника – на влюбените 14 февруари и 8 март – изд. „Изток-Запад“ иска отново да зарадва почитателите на Шекспир с безсмъртните му любовни „Сонети“. Томчето е част от поредицата „Големите малки книги“, а преводът е на знаковия български интелектуалец Владимир Свинтила. Това е творческият псевдоним на Владимир Георгиев Николов (1926‒1998) ‒ писател, литературен критик, публицист журналист и преводач. Автор е на литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии за престижни български и чужди периодични издания. В сферата на интересите му влизат киното, театъра, литературата, народознанието и народопсихлогията. Освен Шекспир той е превеждал стихове от Робърт Бърнс, „Трактат за живописта“ на Леонардо да Винчи и др. Преводът му на шекспировите сонети е смятан един от шедьоврите на родното преводаческо изкуство.

Сонетите са точно 154, като по-голямата част от тях са писани през периода 1592‒1599 г. Но те и до днес вълнуват с завладяващото авторско проникновение към любовния възторг, душевната болка, трепетните очаквания и разочарования ‒ все вечни, универсални, общочовешки теми. С фин психологизъм и проникновено разбиране Шекспир разкрива дълбочината на уникалния си гений и любовта, тъгата, раздялата, отчуждението, меланхолията, ревността ни се разкриват в неочаквани ракурси...

Новото луксозно издание на „Изток- Запад“ е прекрасен подарък. Изисканата книга ще е еднакво подходяща за жени от юношеска до зряла възраст.

56

Пламни, любов! Та твойто жило в мен

не се ли впива като глад и жажда?

Гладът, засищан всеки божи ден,

със нови сили всеки ден се ражда.

И ти, любов, и твоите очи,

наситили глада си, не копнеят.

Но нека глад и утре в тях личи –

родени да пламтят, а не да тлеят.

И нека стане океан, сърце,

от този промеждутък без любов,

на чийто бряг, протягайки ръце,

да срещнем любовта със благослов.

                               Или да бъде зима той, която

                               събужда в нас копнеж за ново лято.

57

За роба няма други занимания,

освен да бърза при уречен знак.

Така, следейки твоите желания,

и аз прекарвам с дни пред твоя праг.

Стрелките не следя нетърпеливо,

окайвайки съдбата си наум.

И не кълна раздялата горчиво,

излизайки по даден знак без шум.

И даже в свойте помисли ревниви

не дръзвам нищо да те питам аз.

И беден роб, аз считам за щастливи

прекаралите с теб макар и час.

                               Прави каквото щеш! Лишен от зрение,

                               не зная аз какво е подозрение.

58

Опазил бог! Нима, роден в неволя,

аз бих посмял да питам: „Докога?“

Да брoя часовете, да те моля,

да бъда повече от твой слуга.

Аз само чакам, без да се оплаквам,

понасяйки раздялата едва.

Но моята съдба е да очаквам

и без да се оплаквам при това.

Било в дела, било във развлечения,

на тебе само ти принадлежиш.

И ти, не друг, за свойте престъпления

срещу самия теб ще си простиш.

                               Създаден съм за туй: да те очаквам.

                               И аз те чакам, о, не се оплаквам.

59

Щом нищо не е ново, щом светът

е стар като ония мироздания

и раждаме сега за стотен път

отдавна вече раждани създания,

то нека върне паметта кръгом

с петстотин кръга онова светило

и ни покаже в някой древен том

едно лице, така добро и мило.

Да знам какво са мислили тогаз

за този образ, сложно съвършенен.

Пред тях ли сме, или са те пред нас,

или светът остава неизменен.

                               Но знам, че с по-тържествени слова

                               са славили по-малки божества.

60

Като вълни към пясъчния бряг

към своя край минутите летят:

една след друга, в непрестанен бяг,

към вечността неспирно се стремят.

Едвам роден, и вече този сърп

пълзи към пълна зрелост в небосклона.

Но после, затъмнен и крив, и щърб,

в борбата губи своята корона.

А времето обрулва като цвят

лицата ни, дълбае с нож челата.

И всичко мре, и всичко в този свят

като трева ще легне под косата.

                               Но в моя стих ще грееш все така,

                               напук на тази жънеща ръка.

61

Не ти ли пращаш всяка нощ това

лице да бди под моите ресници?

И бдиш без сън над моята глава,

и будиш дълго моите зеници?

Душата ти ли идва на лъчи

в потайните ми мисли и желания,

в лъжа и леност да ме уличи

и да измери моите деяния?

Не твоята любов над мене бди.

Уви, тя не е толкова голяма.

А моята любов до мен стои

на бодра стража, трепетна и няма.

                               Тя бди, додето ти отсъстваш тук,

                               далеч от мен и в близостта на друг.

Последвайте канала на