Марк Твен, Антон Чехов, О′Хенри, Иван Бунин, Кейт Шопън и Мери Шели в избрани разкази за любовта

Изд. „Изток-Запад“ предлага на читателите си неустоимо книжно изкушение – сборникът „Целувката“, съдържащ избрани разкази за любовта. Освен в стандартен вид, сборникът се предлага и с изящно изработени дървени корици. С това издание се поставя ново начало в книжния пазар у нас – арт-издания с уникална полиграфическа изработка.

През февруари, месеца на любовта и виното, излиза истинска наслада за душата на любителите на добрата литература. Това е малка антология с разкази за любовта от Марк Твен, Антон Чехов, Иван Бунин, О′Хенри, Мери Шели и непревежданата досега в България Кейт Шопън, чиято творба „Целувката“ дава названието на сборника. Тази вълшебна, изискана книга показва неизброимите лица на Купидон, смешни и тъжни, страстни и сантиментални, загадъчни и вълнуващи… Сборникът започва с „Дневникът на Ева“ от Марк Твен; по своя неподражаем начин той ни въвежда в духовната вселена на първата жена. Следват три разказа на руския гений Чехов, написани на изящен език и с изтънчена ирония. А майсторът на късия разказ О′Хенри ни пренася в Америка с една история за любов с двадесетгодишна давност и неочакван финал.

Истинска радост за сетивата са и четирите разказа на Иван Бунин. Темата за невъзможната, несбъднала се любов е прекрасно пресъздадена чрез словесното майсторство от руския класик. Ще откриете и американската писателка Кейт Шопън, която дебютира пред българските читатели с два впечатляващи разказа.

Силният финал на сборникът е „Безсмъртният смъртен“, със сюжет, свързан с необичайното и свръхестественото. Това е силно въздействащ текст на Мери Шели, добила световна популярност с нейния „Франкенщайн“.

Подборът и преводът са дело на Огняна Иванова, а художник на корицата е Десислава Игнатова. Томчето е част от поредицата „Големите малки книги“, в която вече се появиха „Бъдни вечер“, „Разкази за Коледа“, „Разкази за Рождество“, „Христос Воскресе“, „Великденски разкази“, „27 шедьовъра“ от Хокусай, „40 стихотворения. Българска любовна лирика“, „Детско царство“, „Призраци за Хелоуин“, „Питър Пан“ и „Приказки и легенди, обновени от френски писатели“.

Откъс от „Дневникът на Ева“ от Марк Твен

И звездите са хубави. Иска ми се да можех да сложа няколко звезди в косата си. Ще се учудите, ако разберете колко са далече, защото не изглежда да е така. Снощи, когато изгряха за първи път, аз се опитах да обруля няколко, но тоягата не ги достигна, което ме изненада; после мятах по тях буци пръст до изнемогване, но не уцелих нито една. Понеже съм левачка, не ме бива в хвърлянето. Дори когато се прицелвах в някоя звезда, която не ме интересуваше, не улучвах друга, макар че се случваше да стигам доста наблизо: видях как черното петно – буцата – прелетя четирийсет-петдесет пъти и попадна точно в средата на златната купчина, на косъм да улучи, и ако бях продължила още малко, сигурно щях да сваля някое светило.

Така че си поплаках, което е съвсем естествено за създание на моята възраст, и след като си починах, взех кошница и се запътих към едно място в самия край на заобикалящия ме кръг, където звездите бяха близо до земята и щях да ги стигам с ръце, а това във всеки случай беше нещо по-добро, защото щях да ги събера внимателно, без да счупя някоя. Обаче излезе, че те са по-далече, отколкото си мислех и накрая се отказах; толкова се бях уморила, че и една крачка повече не можех да направя; краката ми се бяха разранили и много ме боляха.

Нямаше как да се върна у дома – беше твърде далече и застудя, затова открих глутница тигри и се настаних сред тях – беше възхитително уютно и усещах дъха им – сладък и приятен, защото се хранят с ягоди. За пръв път в живота си виждах тигри, но ги разпознах по ивиците. Ако успея да се сдобия с тигърска кожа, от нея ще стане прекрасна роба.

Днес получавам по-добра представа за разстоянията. Толкова голямо желание изпитвах да се сдобия с всяко красиво нещо, че в унес посягах към него – понякога то се намираше прекалено далече, а друг път беше редом, но изглеждаше на стъпка от мен – само че, уви, между нас имаше тръни! Това ми беше за урок и аз – съвсем сама – го превърнах в аксиома, първата, която измислих: „Одраният Експеримент избягва тръните.“ Според мен мисълта е много хубава за едно съвсем младо създание.

Вчера следобед от известно разстояние проследих другия експеримент, за да установя, ако е възможно, защо е бил замислен. Но не стигнах до заключение. Според мен това е мъж. За пръв път в живота си виждах мъж, но тази твар ми приличаше на мъж и съм сигурна, че е именно това. Осъзнах, че изпитвам към него повече любопитство, отколкото към другите влечуги. Ако, разбира се, той е влечуго, както предполагам: има чорлава коса, сини очи и изглежда като влечуго. Няма ханш, тялото му е издължено като морков, ако е прав, и е побито в земята като бесило – затова си мисля, че е влечуго, макар че може да е архитектурно произведение.

Отначало се страхувах от това нещо и всеки път, когато се обърнеше, хуквах, като си мислех, че ще ме преследва, но постепенно разбрах, че то само се опит­ва да се отдалечи, така че когато престанах да се боя толкова, в продължение на няколко часа вървях подире му, а това го изнерви и го накара да се чувства нещастно. Накрая го обзе толкова голямо безпокойство, че се покатери на едно дърво. Почаках отдолу известно време, а после се отказах и се прибрах у дома.

Днес стана същото. Пак го принудих да се покатери на дърво.

Неделя

Още е на дървото. Явно си почива. Но според мен хитрува: неделята не е ден за почивка, за почивка е определена съботата. Нещото ми се струва твар, която има по-голям интерес към почивката, отколкото към каквото и да е друго. Аз бих се уморила, ако почивах толкова много. Изморява ме дори само да седя и да наблюдавам дървото. Наистина се чудя за какво е предназначено нещото – никога не го виждам да прави каквото и да е.
Снощи върнаха луната, толкова бях щастлива! Смятам, че постъпиха много честно. Луната пак се плъзна надолу и падна от небето, но аз не се притесних; няма защо да се притеснявам заради съседите, те ще я върнат. Иска ми се да направя нещо, за да засвидетелствам своята признателност. Може да им изпратим няколко звезди, защото звездите тук са повече от необходимото. „Да им изпратя“, не „да им изпратим“, защото виждам, че влечугото не го е грижа за такива работи.

Вкусът му е долнопробен и не се държи любезно. Когато снощи отидох там по здрач, то беше слязло от дървото и се опитваше да улови някоя от петнистите рибки, които си играят в езерцето, така че ми се наложи да го цапардосам с буца пръст, за да се покатери отново на дървото и да остави рибките на мира. Чудя се дали пък ролята му не е тъкмо тази. Да не би да няма сърце? Никакво състрадание ли не изпитва към тези живинки? Възможно ли е да е било замислено и произведено за подобна грубиянска работа? Видът му е подходящ за това. Една от буците го улучи зад ухото и нещото проговори. Развълнувах се, защото за пръв път чувах друга реч, освен своята. Не разбрах думите, но ми се видяха изразителни.
Когато открих, че има дар слово, изпитах нов интерес към него, защото много обичам да говоря: говоря от сутрин до вечер, говоря и насън, и ми е много интересно, но ако имаше с кого другиго да си приказвам, щях да бъда два пъти по-интересна и ако събеседникът ми го пожелаеше, нямаше да спирам.

Ако това влечуго е мъж, значи не е нещо, нали? Граматически това би било погрешно, нали? Смятам, че трябва да казвам, че това е той. Така смятам. В такъв случай ако направя разбор, именителният падеж ще е той, винителният – него, притежателното местоимение – негов. Е, аз ще го смятам за мъж, обаче ще го наричам нещото, докато не се окаже, че става въпрос за друго. Така ще е по-удобно, отколкото да използвам разни съвсем неточни названия.

Събота на идната седмица

Седмица се мъкнах подире му и правих опити да се запозная с него. През цялото време трябваше да говоря аз, защото той се оказа много срамежлив, но това не ме притесни. Изглежда се радваше, че се въртя наоколо и аз използвах доста често приятелското „ние“, защото той сякаш се ласкаеше, че го приобщавам.

Сряда

Всъщност ние вече се разбираме доста добре и се опознаваме все повече и повече. Той вече не се опит­ва да ме избягва, което е добър знак и показва, че му харесва да бъда с него. Това ме радва и аз търся начин всякак да му бъда от полза, за да ме уважава още повече.
През последните един-два дни аз го отмених изцяло в наименуването на различните неща, което извънредно го облекчи, защото му липсва дарба в това отношение и очевидно ми е много благодарен. Не е в състояние да предложи смислено название дори животът му да зависи от това, но аз скрих, че съм наясно с този негов недостатък. Когато се зададе нова твар, давам ѝ име, преди той да се изложи, като нелепо мълчи. По този начин му спестих много притеснения. Аз нямам подобен недостатък. В мига, когато съгледам едно животно, знам кое е. Не ми се налага да се замисля и за миг – светкавично ми хрумва правилното име, сякаш получавам вдъхновение и несъмнено е точно така, защото със сигурност името не е било в ума ми преди половин минута. Изглежда, че само по формата и по поведението на създанието аз вече знам кое животно е това.
Когато се появи додото, той го сметна за дива котка – разбрах по очите му. Но аз му се притекох на помощ. При това внимавах да не го направя по начин, който да засегне неговото честолюбие. Просто заговорих доста естествено, изразявайки приятна изненада, а не сякаш си мечтаех да споделя с него информация, и казах: „Виж ти! Кълна се, че това е додо!“ И обясних – без да си личи, че обяснявам – откъде зная, че това е додо, затова макар той може би малко да се засегна, че въпросната твар е известна на мен, но не и на него, стана ясно, че ми се възхищава. Това много ми допадна и неведнъж, преди да заспя, си припомних станалото. Само как една дреболия може да ни направи щастливи, ако усещаме, че заслужаваме да бъде така!

Последвайте канала на