„Шекспировската трагедия“ вече и на български език

Това е истински шедьовър на литературната критика, посветен на гениалното творчеството на великия англичанин. „Шекспировската трагедия“ (ИК „Изток-Запад“) е издавана над двадесет пъти и е оказала огромно влияние върху световното шекспироведение.

В какво се крие тайната на трайния интерес към това четиво? Най-вече в аналитичното тълкуване, съчетано с естествената сила на истинността и на възприятието, които притежава Андрю Сесил Брадли. Тези качества превръщат творбата му в истинска духовно четиво, носещо наслада за читателите.

Книгата е оказала огромно влияние не само върху по-късните изследователи на Шекспир, но и върху няколко поколения негови почитатели. Основа цел на английския професор е да ни въведе по-дълбоко в разбирането на шекспировите трагедии и да ни помогне да възприемем сюжетите и героите му по-правдиво. Брадли впечатлява с изключителните си познания за уникалното изкуство на Уилям Шекспир. Наред с огромните си литературни познания той е и вълнуващ писател, защото пише с възторг и възхита, предимство, което го нарежда сред най-прозорливите литературни есеисти.

Андрю Сесил Брадли е роден в Англия през 1851 г. Той е най-малкото от 21 деца, родени в семейството. Получава отлично образование и през 1901 г. е избран за преподавател в Оксфорд. По време на преподавателската си дейност там той създава знаменития си труд „Шекспировската трагедия“ (1904). Творбата е създадена въз основа на лекциите, които Брадли чете пред студентите си. Тя включва десет лекции, посветени на „Хамлет“, „Отело“, „Крал Лир“и „Макбет“. Брадли умира в Англия през 1935 г.
„Шекспировската трагедия“ излиза в елитната библиотека „Тезаурус“ на изд. „Изток-Запад“. Преводът от английски е дело на Мария Кондакова, оформлението на корицата е на Румен Хараламбиев.

Откъс:

ОТКЪС ОТ ЛЕКЦИЯ XI„МАКБЕТ“
3
На този мрачен фон се открояват двете гигантски страховити фигури, които засенчват всички останали характери в драмата. И двете са грандиозни, и двете вдъхват в далеч по-голяма степен от останалите трагически герои чувство на страхопочитание. Във въображението те никога не са отделени от атмосферата, която ги заобикаля и допринася за тяхното величествено и ужасяващо въздействие. Тя намира продължение в техните души. Защото в тях се съдържа всичко, което усещаме във външните обстоятелства – мракът на нощта, обагрен от пламъка на бурята и оттенъците на кръвта и населен с диви и злокобни сенки, „душегубни служители“, духове на разкаяние и подлудяващи видения на изгубен мир и предстоящ съд. Както винаги, и тук ще изневерим на Шекспир, ако разхлабим изопнатото въображение, ако се поддадем на клишетата, ако възприемаме например Макбет като нерешителен, малодушен престъпник, а лейди Макбет – като завършен злодей.
Тези два характера са подхранвани от една и съща страстна амбиция и до голяма степен си приличат. И двамата имат склонност да се държат надменно, гордо и повелително. Родени са да управляват, ако не и да царуват. Поведението им към нисшестоящите е властно или презрително. Те не са деца на светлината като Брут и Хамлет; достатъчно обиграни са. У тях не наблюдаваме нито любов към родината, нито интерес към благополучието на някого извън тяхното семейство. Обичайните им мисли и цели са свързани (открай време, както предполагаме) само с високо положение и власт. И макар и у двамата да има нещо (а у единия дори много) по-възвишено – чест, съвест, човечност, – в съзнателния си живот те не изхождат от тези понятия и не говорят на техния език. Не са и егоисти като Яго, а ако са, то това е egoïsme à deux . Те нямат амбиции отделно един от друг . Подкрепят се и се обичат. Страдат заедно. И макар и да се отдалечават малко един от друг с течение на времето, са лишени от низост, която да ги тласне към отчуждение и взаимни обвинения, когато се сблъскат с безплодността на своите амбиции. Те до края остават трагически, дори величави фигури.
Дотук сходството между тях е голямо. В други отношения представляват контраст един спрямо друг – и върху този контраст се гради действието. Отношението им към планираното убийство на Дънкан е много различно и упражнява също толкова различен ефект върху двамата. Резултатът е, че в началната част на трагедията те изглеждат еднакво значими и дори лейди Макбет засенчва съпруга си; след това обаче тя отстъпва все повече на заден план, а той става неоспоримо водещата фигура. Макбет всъщност е далеч по-сложният характер; и на него ще се спра най-напред.
Макбет – братовчед на един благ, справедлив и обичан крал, който обаче е твърде стар, за да води войската си – е представен като изключително способен военачалник, който се покрива със слава, след като потушава бунт и отблъсква нашествието на чужда армия. В тези сблъсъци той проявява огромна лична храброст – качество, което постоянно демонстрира в цялата драма по отношение на всички ясни опасности. Трудно е да определим обичайното му поведение, тъй като в пиесата го виждаме или със съпругата му, с която имат изключителна връзка, или измъчван от угризения и отчаяние; но доколкото можем да съдим от държането му по пътя към дома след войната, от разговорите му с лейди Макбет по-късно и от начина, по който се обръща към убийците на Банко и други персонажи, представяме си го като велик воин, донякъде деспотичен, груб и рязък; мъж, който вдъхва известен страх и силно възхищение. Смятан е за „доблестен“ или почтен; явно всички му имат доверие; Макдъф, един крайно честен човек, го е обичал. И наистина у него има много добри неща. Нямаме основание, мисля, да му приписваме „благороден“ характер като на Хамлет и Отело, както правят мнозина автори ; но той притежава остро чувство за чест и за стойността на доброто име. Наистина изразът „млякото на твоята човечност/ е твърде много“ е използван от нетърпеливата му съпруга, която не разбира мъжа си напълно; но със сигурност той съвсем не е лишен от човечност и жалост.
В същото време Макбет е извънредно амбициозен. Сигурно е такъв по природа. Тази наклонност трябва да е била значително подсилена от брака му. Когато го виждаме, амбицията му е допълнително стимулирана от неговия забележителен успех и от съзнанието за неговите изключителни способности и заслуги. Тя се превръща в страст. Внушава му да тръгне по крайно опасен път, който подлага на риск доброто му име, положението и дори живота му, и при това среща съпротивата на по-добрите му чувства. Тяхното поражение в борбата с амбицията го прави извънредно нещастен – и това състояние би продължило, дори външният му успех и сигурност да бяха пълни. От друга страна, неговата страст към властта и инстинктът му за самоутвърждаване са толкова неудържими, че никакви душевни мъки не биха го убедили да се откаже от плодовете на престъплението или да премине от угризения към покаяние.
В обрисувания до тук характер няма нищо кой знае колко особено, макар че силите, които се борят у него, се отличават с необикновена мощ. Макбет обаче притежава една ясно изразена особеност, чието вярно разбиране е ключът към замисъла на Шекспир . Този смел, амбициозен и деен мъж притежава, макар и в известни граници, въображението на поет – въображение, от една страна, крайно чувствително към определен вид впечатления, а от друга – способно да предизвиква неистов смут; както умствен, така и физически. Чрез него той е в постоянно съприкосновение със свръхестествени впечатления и се поддава на свръхестествени страхове. И също така изключително чрез него го спохождат внушенията на съвестта и честта. По-добрата страна на Макбет (нека се изразя много общо за яснота), вместо да му говори на явния език на моралните понятия, изисквания и забрани, се въплъщава в образи, които вдъхват тревога и ужас. В този смисъл въображението му е неговото най-добро качество, обикновено по-дълбоко и по-извисено от съзнателните му мисли; и ако се покоряваше на въображението си, той би бил в безопасност. Съпругата му обаче го разбира погрешно, а и той самият разбира себе си само отчасти. Ужасяващите образи, които го възпират от престъпление и следват извършването му и които всъщност представляват бунтът на неговото по-добро аз, за съпругата му изглеждат плод на обикновена нервност, а той самият понякога ги приписва на страха от възмездие или тревогата, предизвикана от несигурността . С други думи, неговото съзнание или разсъдък се колебае главно между съображенията за външен успех и провал, докато съкровената му същност се гърчи от угризенията на съвестта. Неговата неспособност да разбере себе си се възпроизвежда преувеличено в интерпретациите на актьори и критици, които го представят като хладнокръвен, пресметлив и безжалостен страхливец, който трудно се решава на престъпление просто защото е опасно, а след извършването му страда просто защото се чувства несигурен. Той всъщност действа с ужасяваща смелост. Крачи от престъпление към престъпление, макар че неговата душа постоянно препречва пътя му с ужасни видения и крещи в главата му, че той убива покоя си и захвърля своя „безсмъртен бисер“.
 

Последвайте канала на