Честита Баба Марта!

Баба Марта е митичен персонаж в българския фолклор. В народните вярвания, представени в пословици и приказки, името ѝ е свързано с името на месец "март". Три са месеците, които са персонифицирани в българските митични представи - януари, февруари и март.

Януари и февруари са представени като братя с лют характер - Голям Сечко и Малък Сечко. Баба Марта се смята за тяхна сестра, която ту е усмихната и добронамерена, ту непредвидимо зла.

С Баба Марта и месец март се свързват много обичаи и празници, посветени на идващата пролет. Най-известният обичай, свързан с Баба Марта, е закичването на жени, моми, деца и млади животни с Мартеница (усукани бяла и червена нишка) на 1 март - деня на пристигането на Баба Марта. През целия месец се извършват обреди за гонене на змии и гущери, както и гадания, свързани с някои прелетни птици.

Обичаят за връзване на Мартеница (усукани бяла и червена вълнени нишки) на 1 март произхожда от древните българи, чиито ханове са връзвали мартеници на съплеменниците си за бойна сила, здраве и дълголетие. Днес празникът е познат в България, а впоследствие и в Румъния, Гърция, Македония и Сърбия.

В Румъния мартеници се връзват на ръцете само на жените и малките деца, а мъжете могат да носят мартеница само на скришно място, например в обувката. В Гърция мартеници се връзват само на ръцете на децата. В България мартеници се връзват още на млади животни и дървета.

Най-възрастната жена трябва да почисти основно къщата преди изгрев слънце, да изнесе и простре навън червена тъкан - покривка, постелка, пояс или престилка. Смята се, че това ще зарадва Баба Марта, и ще предизвика благосклонността ѝ към къщата и обитателите. На децата, момите и младите булки се връзват усукани бял и червен вълнен конец - Мартеница - най-често на ръката. Младите непременно трябва да излязат навън "да ги види Баба Марта и да се зарадва", а старите жени не трябва да излизат навън, защото "ще разгневят Баба Марта".

В този ден на много места се гонят змии и гущери, като се палят огньове, обикаля се двора с дрънкане на метални предмети и наричания.

Ритуалното използването на червени или бяло-червени тъкани, ленти, конци, възли или пискюли е засвидетелствано на Балканите, в Мала Азия, Египет и Близкия Изток от античността. В древността, червеният цвят е означавал Богинята (раждането и смъртта), а белият - нейният Син (Слънцето, отвъдния живот, вечността). Най-стари са източниците, описващи как българите са били окичвани с бели и червени конци от техните ханове за здраве, сила и дълголетие. Така става ясно, че най-вероятно празникът е изначално български, произхождащ от годините 580-630-та след Христа. От Азия - континентът, в който първоначално живеят българите - традицията се пренася в Европа с преселението на голяма група българи начело с Хан Аспарух. Традицията се спазва до днес и на териториите, които са били български - част от Румъния, Македония, част от Гърция, Сърбия, а също и в една част от днешна Русия.

 

Последвайте канала на