Престъпленията по времето на соца са били много повече, още един мит за „по-добре беше тогава“ рухна

Това четиво не е за копейки (дори за онези от тях, които могат да четат). Няма смисъл да си губят времето, направо да го заклеймяват като лъжа и да си продължават живота – където превземат Киев за три дни. Знаем, че те вярват само на сайтове с правописни грешки и неясни снимки. Когато някой експерт им говори, казват, че е „купен“; когато някой неексперт им говори, му викат: къв си пà ти бе!

Тук цитираме експерт, така че попадаме в графата „купен“. 

Набързо, една справка за източника:

„Стефан Титков Иванов е роден през 1975 г. в София. Доктор по история. Заместник-директор на 149 СУ „Иван Хаджийски“ в София, където преподава история и цивилизации. Работи активно по международни проекти в сферата на образованието. От 2003 до 2015 г. е избиран в три последователни мандата за общински съветник в София, където е член на постоянната комисия по обществен ред и сигурност, от които четири години – неин председател. Женен, с дъщеря и син“.

Сега, по същество. 

Книгата му изследва престъпността в България в годините, за които копейка-манталитетът вярва, че са били най-хубавите в цялата история – когато бозата е била шесстинки и нищо друго няма значение. 

Знаете колко е популярна баснята, че по соца не е имало престъпност и „може сѝчко да е било, мà поне имàхме сигурност“. Колко много дефицити само в едно изречение, нали? „Може сѝчко да е било…“ – викаш, тва печатите, стригането, Белене, Скравена, Ловеч, затвор за виц или за плоча на Стоунс, избитият елит, забраната за мислене и говорене, преследването на неудобните, избитите свещеници, учители, художници, поети, писатели… влиза в графата „може сѝчко да е било“? Ама, викаш, „поне имàхме сигурност“, а?

За кво му е на него „свобода на словото“? – ни се яде, ни се пие, а той няма какво толкова да каже, че да му трябва. Но поне имàл „сигурност“. Хапне, пийне, легне си, ден да мине, друг да дойде. 

Е, оказа се, че и сигурност, не са имàли другарете. 

Виждам напоследък една тенденция в поведението на драгия читател и уважаемия зрител: викат: „мà защо ни занимавате с това? защо само лоши работи пишете бе, искате да ни психясате, нали… вие сте част от ПЛАНА да ни заличите!“ (но написано с правописни грешки и пунктуация като на душевноболен, на който българският му е втори език). 

Нека ви го преведа на човешки. Това означава: защо пишете новини, а не розова пропаганда, с която да ни казвате, че това, което се случва, не се случва, а сме си добре, по-добре и най-добре!

Как си беше едно време. 

Едно време – престъпност до небето, у вестника единствената криминална новина: хулигани разбиха павилион за вестници. Това е по действителен случай – Работническо дело от осемдесетте. И Ганя рупа информацията, доволен. Престъпност няма. Що няма? Щото на вестниците им е забранено да пишат за нея. Каква е логиката? Ами, като на щрауса с главата в пясъка, каква да е… 

Разбрахте ли защо им липсват „ония години“? Защото тогава са си живели в прекрасен фалшив балон от фалшиво спокойствие. А сега, като има свобода на словото, и медиите пишат какво се случва, душичката им не може да го понесе. 

Нали знаете – тогава ни престъпност е имало, ни наркомани, ни луди, ни инвалиди, ни нищо. Просто всички бяха затворени по „заведения“ дълбоко в планината и не ги виждаха. Тежко болните, с психически отклонения, като в нацистка Германия – далеч от обществото. И „обществото“ доволно грухти. Инвалидите – набутани у тях си, да не могат да мръднат. 

Днес им позволяват да имат граждански права и да живеят сред нас. И „обществото“ вече грухти недоволно. 

Колегите от Клуб Z са направили чудесно резюме на книгата на д-р Стефан Иванов и статията им започва с: „На първо място – удиви ме мащабът на това, което видях. Защото аз имах някакви предположения, изхождайки, че един тоталитарен режим има цензура и истината се скрива… Но не очаквах картината на престъпността да е чак такава, каквато видях“.

Статията се казва „При соца и при Бай Тошо престъпност нямало?!... Но само в новините“, а подзаглавието ѝ просто казва всичко: „Убийствата са много повече от днес, до 50-те години на миналия век никой не заявява изнасилванията изобщо“.

…

А… по повод инерцията на грухтенето – забелязахте ли вчера реакциите по повод „мъжът“ (надявам се разбирате защо са кавичките тук), който преби жена си в Бобов Дол пред очите на дъщеря им? Реакциите бяха предимно на възмущение, но много от тях бяха и: защо им се ровите в живота, оставете ги да си се разбират сами. Демек, да продължава да си я бие, докато не я убие накрая. 

Което обяснява и защо например във войната на русия срещу Украйна, същото великомислие е настроено на вълнà да били оставили русия да си разбие и пороби Украйна и да не им се мешаме. 

Не знам Кукурнела как спи нощем, знаейки, че и нейната борба срещу Истанбулската конвенция допринася за този случай и за всички други такива случая. Включително и завършващите със смърт. Всъщност това беше неправилно изказване. Подозирам, че знам как спи – ще направя предположение. Според мен спи изключително спокойно и с доволна усмивка, като на добре нахранен човек, завит с топло одеяло, който само чува вятъра навън и знае, че не може да го достигне. 

Да се върнем на изследването на д-р Стефан Иванов. 

Ето какво казва самият той: „Средно за последните 20-25 години на изследвания от мен период – втората половина (на комунистическия строй), има около 200 убийства годишно. В предния период – първата част, веднага след преврата от 1944 г., има дори повече!

Сега в момента, ако вземете последните 10-15 г., има между 90-95 убийства в България годишно“.

„Иванов напомня, че всичко посочено е официална статистика на МВР“.

Авторът обяснява, че през десетилетията на соца кражбите варират. При положение, че нямането тогава е поголовно… какво има за крадене? Отговорът е много прост: краде се всичко, каквото падне – от храна и дрехи (в ранния соц) до мотори и касетофони (в късния соц). 

Ето и един цитат, който сякаш казва всичко: „Тук правим забележката, че голяма част от любовта на българина към соца – при това до ден днешен – е свързана с най-важното, значимо и повсеместно упражнение оттогава: да си домъкнеш в двора нещо държавно. От най-дребния пазач, до стопанския ръководител, който прекарва с ремаркета материали за вилата“.

Но пък, хей!—бозата беше шесстинки. 

Намерете и прочетете и двете – и статията на Клуб Z, и книгата на д-р Стефан Иванов, която се казва „От кражби до убийства - Криминалните престъпления в България (1944-1989 г.)“ и е съвсем наскоро издадена. 

Но все пак си имайте предвид… и двете четива (както вече предупредихме за този текст) НЕ СА за копейки, защото може да им предизвика остро мозъчно разстройство. Или разстройство на каквото там използват вместо мозък. 

__________________

Този коментар изразява личното мнение на автора
и може да не съвпада с позициите на редакцията на Novini.bg.

Последвайте канала на