Поетът Румен Леонидов: Основни правила на човещината изчезват

Коментар на Румен Леонидов, български поет, преводач, журналист, издател и общественик. Той е носител на български и международни награди за поезия. Превежда от руски и френски.

Повечето мои приятели са се забили единствено в политическите си мишени,

стрелбата в тях е еднинственото им проявление на праведна духовност, нямат и миг желание да се похвалят с нещо прочетено или да споделят нещо различно от миризмата на клоаките в обществения бит. А инак тези мои другари са безспорно интелигентни, умни и талантливи люде, но обсебени от едноканалието на телевизията.

Другият тип мои познати, с които съм се разположил край софрата на творчеството - претрупана с деликатеси, каквито са словото, палитрата, лирата, сцената и екрана, които са влюбени в магията на световните шедьоври, тези мои сроднодушници обичат да преяждат със саламите на суетата и егоизма си, и никога не изразяват отношението си към безбожието, което ни заобикаля.

Сякаш живеят в куличка от кост на глухарче или в кулокрана на костица от щурче, та не смеят, не искат или въобще не се вълнуват от безобразията около нас. И у нас.

Нацията ни загива бавно, светът върви накриво, демоните властват над пазителите на Светлината, християнската ни цивилизация се саморазрушава денонощно, основни правила на човещината изчезват, но тези мои ангели мълчат като пуйки. Или писукат публично само ако са снесли поредното си кухо яйчице. С надеждата, че то е с двоен жълтък.

Не упреквам никого, само казвам. И се самоутешавам, че всички сме несъвършени.

И аз съм целият в словесни грешки и грехове, направих си вълшебно килимче от разноцветните им нишки, с което летя насън и наяве. Но знам, че душата ми не е пластмасова, нито от стъкло или алуминий, а е от глина за стомни и трошливи съдинки, от отрязан клон на плодовито дръвче, от кремъклии искри, без които не можеш да си стъгнеш огън...

И освен, че съм вече старомоден, съм и смирен, доколкото мога, доколкото моя генетичен материал ми позволява да не крещя винаги с препълнена от гняв уста, доколкото съм наследствен продукт на личности, които по своя характер си приличат като сиамски близнаци родени из българска Македония.

Но всички, ние, нямаме много време. Имаме само дарбица, талантец от Бога даден, вдъхнат ни в нас , в материята, в която сме въплътени. А без Неговата небесна намеса щяхме да сме само хорица от фабрики и канцеларии, които нямат вина, че ламтят като лами единствено за вещи, зрелища, пари и власт. И бунтът им дори не е втора природа.

Вярвам, че повечето ми приятели, не са комплексари. Че юношеските ни комплекси, страхове и подлички помисли са ни напуснали за винаги.

И нека, който иска да се занимават денонощно със словесна политика, но това да не е единственото им публично присъствие, защото отсъствието им от измеренията на изкуството е атентат срещу личността им на мислещи и чувстващи люде.

Както и другите люде, по-многобройна и много мълчалива група от творяни, която мълчи колективно и гледа с цинично безразличие как людоедите плюскат доверчивостта на читавите ни сънародници и съземляни. Това страхливо и хитреещо мнозинство е наистина за окайване, но то волю или неволю подкрепя онова малцинство, което ни управлява, което вече 33 години ни принуждава да лочим от мръсната вода на делника и да не кусваме и глътка от светената вода на Битието.

Всеки от нас заслужава своята Участ, всеки сам кове подковите на съдбата си,

всеки сам е чук и наковалня, върху която изковава клинците за кръста си, всеки от нас притежава правото да избор – с кого да бъде в мига на своята Голгота, защо да бъде и какво да бъде… Да лае непрекъснато като бясно мъниче или да мълчи вечно като дала обет монахиня или премълчава, защото по рождение езикът му е самоизтръгнат.

Този избор, колкото да е демократичен, е и доста ограничен. Щото трябва да избираме само между две неща - между Нагоре и Надолу, между Пътя към Светлината или към друмите на Мрака… А какво е Мракът? Казано е: Нищо, освен Отсъствието на Светлина.

Заглавието е на редактора

Последвайте канала на