Честит ДС-ти ноември на соцносталгиците и другите пациенти

Ей такива, дребни работи, незначителни.

Важното е, че сме добри в намирането на виновни. Обикновено има конспирация срещу нас и ни пречат да сме велики като преди хиляда години.

Кой знае? Никога няма да разберем, нали?

Мисля си, мисля си и имам няколко предложения:

2. За да се сведе до минимум заразата, да се въведе разрешително за ползване на интернет, след психотест. Като шофьорска книжка.

4. Още едно предложение за размисъл:

И така, неусетно почти, улисани в оцеляването си в държавата на Tosho & The Tikvite, пропуснахме да видим, че животът ни си е минал в Преход. Тридесет и три години.

Пропуснахме да видим, че сценаристите на Прехода са от същите редици, които допреди това рисуваха плановата икономика и пишеха възхвалите за СССР. Пропуснахме да видим и че си назначиха синовете, дъщерите и доверениците за „бизнесмени“, „депутати“ и (любимата им дума) „културтрегери“, а на червените куфарчета с нашите пари им викахме „инвестиции“. Като ги откраднаха, станаха „лош късмет, какво да се прави“. А на крадците взехме да се възхищаваме и да викаме, че са „успели“ хора и „можещи“, та почнахме да ги сочим на децата си като примери за следване.

И те, децата, повярваха, че червенобузите червенопартийни крадци, ченгетата и тяхното отроче – мутрите – са житейски пример и го последваха. И анцузите, боят, носталгията по соца и чалгизираната патриотарщина, която ни пробутват за патриотизъм, ни заслепиха като сърна пред фарове.

И понеже не сме от нациите с най-бързите рефлекси, някои неща дадоха фира и сега се налага да мият с маркуча останките им от предната броня. Образованието например. И способността на нацията да се самозащитава от външни агресори. И емпатията. И достойнството на интелигенцията. И истинският патриотизъм. И единството.

Помислихме си обаче, че смешната имитация, която ченгетата, синовете на партийците и личните им журналистически лакеи ни пробутаха, е истинската демокрация. И понеже не ни се занимаваше много да мислим това истинска демокрация ли е или имитация, ние намразихме истинската демокрация и решихме, че не е за нас. Има си хас! Особено частта с носенето на отговорност особено много не ни хареса. Друго си е да си овца по соца – от тебе се иска само да блееш на манифестация, да даваш да те стрижат и да си траеш през останалото време. Най-хубавото обаче е, че никой не те пита за нищо и нищо не зависи от тебе, не носиш отговорност, а заплата има и за най-некадърните, и за най-мързеливите. Демокрация ли? Ракия ми дай ти и салам!

Като сложихме нещата на кантар, се оказа, че свободата не ни е приоритет и заревахме за соца. Малко ни помогнаха и ченгетата и дечицата на партийците, дето 33 години ни поддържат в социална и културна кома и с хватки, врътки и назначени техни хора ни държат в кръглата писта, дето няма ни вход, ни изход – въртим се в кръг, възхищаваме се на Лили Иванова, милеем за бозата от шесстинки и псуваме Запада. От време на време си пускаме и дует Ритон, Филип Киркоров и гледаме снимки в разни Фейсбук групи с гръмки заглавия за колко е било яко по СОЦА. Въздишат и двайсетгодишните.

Е, добре де… не сме толкова добри в намирането, намират ни. Други ни намират. Ние затова ги обичаме и гласуваме за тях. Иначе трябва да вярваме, че сами сме си били виновни, а това не е добре. Едни викат, че Европа ни е виновна, други викат, че малцинствата, трети сочат тайни общества, кемтрейлсове. И затова ги обичаме и гласуваме за тях – защото ни сочат кой ни е виновен.

Важното е, че не сме виновни ние. И имаме голяма нужда да си припомняме какви сме били велики преди хиляда години и да не делим нищо с Македония. Дали защото „братушките“ ни приучиха да си омаловажаваме героите и постиженията и за всичко на тях да благодарим – от „освобождение“ до боза от шесстинки, все на тях да благодарим – та трябва чак 1000 години назад да гледаме, че да видим величие?

Сърдим се на македонците, че замервали културния център „Цар Борис III“. Сърдим се. Обругавали били. Ами обругавали. А знаем ли, че ние нямаме един паметник на този наш последен цар? Паметни плочи – да, паметник – не. Ние така обругаваме ли? Не обругаваме ли? Фукаме се, че бил спасил българските евреи, когато се сетим да си мерим историята с другите, фукаме се с това, с онова, но да се сетим паметник да му направим? Ц. Прекалено много ресурс ни отива да пазим и чистим съветските, нямаме време, не ни занимавайте с глупости.

1. На, който иска да излиза от ЕС и НАТО, да му се вземе паспортът и да му се даде заместващ документ, който важи само за България. Да кандидатства за изходна виза и после да кандидатства за виза в съответната страна. Море в Гърция – к*р! Ще им раздаваме карти за почивни станции, но в стола на обяд ще трябва първо унизително да чакат руските групи да се наобядват и тогава ще ги пускат. Но то в Европа скоро руснаци няма да пускат… Ще наемем актьори да играят руснаци. Да им се национализират немските коли и да чакат 10-15 години за автомобил. Лада. Ще им спираме и тока по график, да им е умилително, и ще им пускаме банани само по Нова година.

3. Имам предложение и за размисъл. Да помислим върху следното – кое е по-голям проблем: А). че Рут Колева се снима по боди върху паметник; или
Б). че за паметника се сетихте, чак след като Рут Колева се снима на него? А преди (и след) това тънеше в разруха и мръсотия, спринцовки и боклуци.

Защо, според вас, някои политици умишлено се заяждат в публичното пространство един с друг, а после (и преди) гласуват заедно? Може ли да е изкуствено и умишлено създаване на разделение у последователите им, за да не може да има нито единство у народа, нито те да могат да съставят управление заедно? Да няма възможност за открита коалиция, а да продължат само със скритите коалиции? Е, те не са истински скрити, разбира се, просто не са официални, но това е достатъчно за тях – политиците – да не носят отговорност за инерцията по нанадолнището. Тяхното не се губи.

Кому е нужно това ли, питате? Какво е това – бонус към точките за размисъл ли? Добре. Ами ще предположа, че е нужно на същите спарени, вмирисани на сельодка ватенки, които ни доставиха девети септември, десети ноември, Прехода, шумкарите, манифестациите, червените куфари, мутрите, фалитите, национализацията и приватизацията, а сега пишат и продължението за който там от нас остане в България и се запази жив достатъчно дълго.