Парламентът днес е наше огледало. Повече от всякога

България явно не иска млади хора с визия за бъдеще, България иска да не мърда и милиметър напред, иска стари муцуни, известни с връзките си с мутрите, непознаващи правилата, попадащи в абсурдни ситуации, замазващи положението, минаващи метър с някое лафче и опит да пръскат селски чар. Алекови герои. Българинът упорито не иска да проумее, че Алеко не е създал Ганьо Балкански като положителен герой. 

България явно не иска правила. Явно не иска идеи, а хрумвания. Не иска развитие, а поединично оцеляване на тарикатите – просто защото дори и будалите се заблуждават, че са тарикати и си вярват, че точно те  ще се справят. Опитът и риенето в дъното не са ги научили на нищо. 

Парламентът определено е огледало на българското общество. Днес повече от всякога. 

Доскоро не беше. Доскоро беше сборище на интересчии, далеч от нас, сложили шкембетата си най-отгоре на приоритетите. Но днес не е така. Днес всички хора в държавата имат някакво представителство в парламента. За добро или лошо… е така. 

И това, което се случва там, се случва и сред нас. 

А там видяхме отношението към хората с идеи, инакомислещите, искащите промяна и знаещите как да я постигнат. Показан им беше един среден пръст и им беше намекнато да се разкарат, ако може в чужбина. Вземете например едно елементарно искане за 15 минути почивка. След ТРИ ДНИ балтавене, 15 минути ли щяха да бъдат проблем? Не. Но мнозинството на статуквото, миришещите на съветско машинно масло, им демонстрираха, че какво те желаят е без значение. И за да им го затвърдят, прекараха много повече от исканите 15 минути в спорове защо няма да им дадат петнайсетте минути. 

За това време можеха просто да дадат 15 минути почивка, нали? Но за статуквото, за дебелите вратове и тънките сметки, беше важно да посочат на искащите промяна къде им е мястото. И три часа щяха да прекарат, ако трябваше, в загуба на време – да им обяснят защо няма да им дадат петнайсетте минути за размисъл. 

А това, което всъщност им обясниха, беше, че те нямат място там. Мястото там е резервирано за ВИП-овете. 

Много беше смешно (или жалко, зависи от гледната точка и колко обичаш България), когато новоизбраният председател на парламента започна да говори за ДПС (която твърдо отрича да е етническа партия) като за етническа партия и започна да ги свързва директно с българските турци. Заговори за тях като за строителите от строителни войски, които трябва да се уважават. Защо, той си знае…

И не казвам дали е обидно или не, нека българските турци да решат за себе си дали им е обиден този стереотип. Но беше смешно и жалко, докато говореше за строителите от строителни войски, камерите да ни покажат корпулентния бизнесмен, седнал на първия ред. 

Който между другото все попадаше в кадър как ръкомаха на своите и ги дирижира, все едно им казваше кой, кога, какво да ходи да казва от трибуната или да вика от скамейката. Той не излезе да говори. Чудесна картинка. Поне знаем, че повече няма да се весне там до следващото НС.

И това е нашият парламент – днес огледало на обществото ни повече от всякога. Едно мнозинство, което използва за себе си русизма „болшинство“. Пълен е с омраза и тарикати. Пълен е с противоположности, но най-вече с тайни съюзи. Със замазване на очите. С речи, уж красиви, а идващи от приятели на мутрите, главните мултаци на републиката. Пълен с тарикати, антиваксъри, националисти, демократи, либерали, бият се, обвиняват се, мразят се, не могат да се разберат, не искат да се разберат, не могат да работят заедно, паузирали развитието си и живеещи ден да мине, друг да дойде, не знаят какво правят, а и не им пука особено за общото. 

Има, за щастие, там и някакво немалко участие на хора с идеи за градеж, а не за грабеж. Но за тях се видя, че все още не им е дошло времето. Може би след години, може би след поколения… кой знае?

Председателят заяви, че се съгласил да бъде председател, въпреки че мислел да се занимава с внуците си. Щял да бъде само депутат, но от нужда ще си жертва времето и да работи за България като председател на НС. Има едно чудесна абревиатура, която прекрасно обрисува нормалната реакция тук. И тя е: WTF!

Той беше избран за депутат, нали помните? Като депутат щеше да се занимава с внуците си ли? Това ли е представата за депутатстването в България? Да станеш депутат, че да имаш повече свободно време? А ние, наивниците, чакаме… Чакаме от умрял писмо. А то било като във вица: Аз съм от заможно семейство, баща ми беше депутат, майка ми също не работеше. 

Искам да ви подсетя нещо, което мнозина през годините и десетилетията са забравили: първият човек в държавата не е премиерът. Не е президентът. Първият човек в държавата е председателят на парламента. България е парламентарна република. 

Първият човек в държавата… 

А си играеха на компромиси, чудеха се как да изберат някакъв достатъчно невзрачен, че да не дразни никой и да се хареса от всички. „Приемлив“… Жалка картинка. Не успяха с невзрачната кандидатура, но дълго време това търсеха. 

Какъвто и да е, само да има там нещо начело, да върви животът… 

И накрая избраха върха на популизма. Което е чудесно описание на всичко родно днес и тук. 

Любопитно ми е да видя „евроатлантиците“, които избраха председател, които зовеше да се покани Митрофанова и уж се притесняваше от руски бомби…

… любопитно ми е да видя тия „евроатлантици“, които обещаха да гласуват „за“, какво ще измислят, за да се отметнат от обещанието си да гласуват „за“ помощта за Украйна. Защото е 99% ясно, че ще се отметнат. Знаем къде гледа сърцето им. Но ми е любопитно как точно ще успеят да извъртят нещата. Дали ще е с парламентарна врътка или директно ще се отметнат?

Да видим. 

Последвайте канала на