Една от големите жертви беше човечността. В България не я търсете

………

26 март. От барикада в Запорожие. /Getty Images/

Ако нещастието беше коктейл, това щяха да са му трите основни съставки.

Злоба, неграмотност, апатия.

Как се оставя да бъде изведено на площада от тези?

Как се оставя едно общество да падне толкова ниско, че да вкара в парламента хора, които зоват да се бомбардира българският Министерски съвет, а след това да им се радва и „браво“ да им вика?

Как се оставя някой да падне толкова ниско, че на бежанци от войната да завижда?

На бъдещето си – с… всичко.

На децата си – с умишлено скопяване на образованието и извращаване на възпитанието;

На жените си – с апатия и „сама си е виновна“;

На малцинствата си – с омраза;

На миналото си – с фалшиви учебници по история, омазани от съветски отрепки;

На настоящето си.

На работниците си – с вълче единачество… „аз да съм добре, ма*ната му на ближния!“

Не само в Украйна падат жертви на войната на Путин. Не.

Това важи с пълна сила в България. Дали заради геополитическата ни близост или по друга причина – вълните от безчовечност, създавани от режима, се разбиват тук силно и цапат наред.

А след това – бавно и систематично – е бил доубиван и духът ѝ.

Ами Русия загуби 15 000 войници, шестима генерали, 500 танка, 3 кораба, сто самолета, 1000 камиона. А НАТО още не е пристигнало…

България е била почти умъртвена през 1944 г. А тук сложих „почти“ за малко оптимизъм.

Всичко това даваше, дава и ще дава жертви. Не такива, като в Украйна, разбира се.

Гледат избитите жени, насилените, битите и си викат: „тая кви тоалети има, на кой ли е ******, за да ѝ ги купи, пà сега реве!“

Защо ли наистина? Сигурно е заговор…

И каква е ситуацията?

И седи после бай ти Ганя и се чеше мрачно: „Ей защо сè на мене ми се случват лошите работи у тоа живот!“

Избърсва уста, изтрива ръка в анцуга и вади телефона, да види и от там малко новини. Там е по-хубаво, защото във Фейсбука ти дават да пишеш коментари. Не е като да си говориш с телевизора. По-арно е.

Първата стъпка е да загуби човечността си.

Систематично.

Систематичност на унищожението, да.

Според Путин специалната „операция“ в Украйна била всъщност конфликт между НАТО и Русия за световното влияние и преразпределяне.

Също като с бежанците, дето имали скъпи дрехи.

Това е преднамерено унищожение. То е направено така, че да се прилага системно и да може и малкото искащи да бъдат други, да не могат тук.

„Дела трябват“, тропа безчовечният пред телевизора вечерта в кухнята, защото видял съветска въшка да говори от екрана за „идеали“ и „ценности“, предъвква салатата и с потно чело се заканва на жената, че ще ѝ строши ръцете, ако пак разлее ракията, дето бат Геле му е донесъл от село. „Дела трябват“, повтаря и замислено дъвче, гледа, пак псува и след малко мъдро заявява на телевизора, че не трябва да се намесваме ние, че да не стане нещо, най-добре наведена главица, че сабя я не сече. А след малко пак „Дела трябват!“, защото е видял, че някоя политическа въшка ще устройва протест срещу ЕС, например.

Морето от апатия да се мие в бреговете на злобата и неграмотността. Вдигането на рамене: „тука е така!“ да се съчетае със злобичката на дребно: „бежанците имат хубави дрехи!“… и да не ти дреме, когато измамните въшки в парламента те крадат, но да се биеш със съседа, защото носел маска и се ваксинирал. Да не ти пука, че всеки месец има нов и нов случай на убил жена си, а всяка седмица някой е заплашил съпругата си, остригал ѝ косата и ѝ обещал да я убие, ако гъкне… да вдигаш рамене и да се подсмихваш: „сама си е виновна, кой знае какви ги е вършила!“ Но да се възмущаваш от някакви измислени „скандали“, като това, че те пръскат с кемтрейлс или че в Украйна било имало секретни лаборатории за правене на болести…

Вади, отваря, чете, пуфти, псуе, а накрая – мед му капе на сърцето, като намери съмишленици. Размени малко опит с тях, посмеят се на някой убит, на някоя изнасилена, на умрелите деца. А пък най-най-арно му става да види, че е на едно мнение и с българите в чужбина – тези немили недраги. От Америка, от Австралия, от Англия… седнали и те пред вечерите си, пред обедите си, и с мазни ръце и те написали колко е велик путин и колко е гнил Западът, дето им е сложил вечерята на масата и дето изучава децата им. Тези хъшове модерни… Отишли в чужбината, но с галошите в сърцето. В Сан Диего стигнали, но за про-путински партии в България гласуват.

Да се оставиш да те насъскат срещу бягащи от войната, хора – загубили близки, загубили деца или родител, загубили съпруг – да се оставиш срещу тях да те насъскат и то с най-долните и първобитни „доводи“… Скъпи коли били карали. Всичките ли? Имали хубави дрехи. Завидяхте ли им? За това ли? За 40 лв. ли? За колите ли? За избитите им близки завиждате ли им? За разбитите семейства? За съсипания живот?

Народ с избити лидери, с унищожена интелигенция, със смазан културен елит, народ – гребнал от дъното и с черпака изчегъртал утайката, криминалните боклуци, неуките и сложил ги отгоре за лидери, политици, директори и велможи на престъпния режим, може да роди само безмозъчни зомбита, които поколение след поколение затъват все повече и идеал им е да има да хапне, да пийне и ей тия три неща. Най-големият „успех“ за индивида да се смята това да си близо до някоя партия или бизнесмен, че да има на хранилката, а за партиите най-големият успех е да са близо до руския губернатор – по същата причина.

Отдавна целият свят е болен от разпространилите се метастази, платени и подпомогнати от агентурата на кремълските въшки. Националистите в Италия и Франция, националистите в Обединеното кралство, Брекзит, инфовойната срещу ваксините, Тръмп и изборите от 2016 г., вълната от национализъм и екстремизъм, псевдо патриотичните партии из Европа, които винаги рано или късно се оказват финансирани от москва и винаги рано или късно започват нѝ в клин, нѝ в ръкав да хвалят путин. Отровените бизнесмени (включително в България) и опозиционери, взривените (включително и в България) складове за оръжие.

Систематичността, с която българите унищожават обществото си, е като системността, с която путин унищожава украинските градове. Един път са ни дали тласъка – 9. IX. 1944 г. – и оттогава сами следваме инерцията. Сами се доубиваме. И паметниците им пазим като зеницата си.