Колко БГ политици са нужни, за да сменят една крушка?

Какво най-много ме дразни в предизборните кампании? 

Много голяма част от политиците ПРЕДИ изборите ми напомнят на онзи приятел, дето заявява, че ще черпи цялата компания, а на края на вечерта се пипа по джобовете с уж изненадано изражение и казва, че си е забравил портфейла. 

На партиите и политиците им е най-лесно да обещават в два случая: преди избори и когато са в опозиция. Защо? 

Защото, когато са преди избори, те или ще спечелят, или загубят. Ако загубят, ще кажат: ако бяхме спечелили НИЕ, щяхме да си изпълни обещанието, ама сега… (сега няма как да разберем, нали?)

Ако спечелят пък, те са във властта и вече няма значение дали ще си изпълнят обещанията или не. Те ще кажат, че са ги изпълнили (Какво мигаш на парцали? Не вярваш ли?! Като ти казвам от телевизора, че съм ги изпълнил, значи съм ги изпълнил!) или, че много са се постарали, но поради хикс и игрек причини не се е получило КАКТО са обещавали… все тая – те са във властта, да ни се обясняват им е последната грижа. 

Когато са в опозиция, пак могат да обещават – да си в опозиция е нещо като по-продължителна предизборна кампания. Казваш: аз, ако бяха на власт, всички щяхте да се къпете в мед и масло, щяхте да сте арабски шейхове и да карате бентлита. Но… аз не съм във властта (и няма как да изпълня обещанието си, нали? Затова—хоп!, на другите избори да ме изберете). 

Ето защо вярвам повече на партиите и политиците, които ми обещават по-умерено. 

Какво още ми е неприятно в кампанията? Стари партии, управлявали, та се забравили, да се правят на млади партии, на иновативни, на нещо ново, което – ако гласуваме за него – ще видим тепърва какво чудо е. Виждали сме ви, знаем ви. Някои са управлявали повече от десетилетие, други са управлявали десетилетия. Знаем ви. Приличате повече на фирми, отколкото на партии.

Приличате на съпруг насилник, чиято жена отново го е напуснала и той (отново) реве пред вратата, че ще се поправи, само тя да се върне при него (както се е случвало много пъти преди). 

Какво можеше да се промени, но не се промени:

- „Росенец“ да спре да бъде руска врата в ЕС. Можеше, но не се случи. 

- „Лукойл“ да почне да плаща данък печалба в България, а не да се правим всички, че не сме чули и разбрали. Можеше, но не се случи. Упорито никой не ще да говори за това. 

- Лустрация. Лустрация. Лустрация. Можеше, но… Пак никой не говори за това, чак е смешно… смешно е като да сме пациент в спешното с брадва, забита в черепа му, а лекарите се чешат – кой по брадата, кой по тила и цъкат с език: „Може би да му пуснем изследвания за левкоцити, а? Или да видим как му е кръвната захар… може от това да му е прилошало?“ 

Така че – хайде да не се правим на „нови“ в политиката и да не обещаваме „на едро“ рая на земята. Играхте, видяхме ви, имахте своя шанс, изпуснахте топката, освен собствена полза, друго много малко беше генерирано, а много беше пропиляно. 

А ето какво НАЙ-много ме дразни в кампанията: наивността на драгия избирател, който винаги е като героинята на Дрю Баримор в „50 първи срещи“, дето се събужда сутринта и не помни нищо. 

Тая къса памет ме влудява. 

Ще ви преразкажа една история, споделена от млада кандидат-депутатка от една от новопридобилите сила формации. Няма да използвам имена на партии и партийци, за да не се получи агитация, но историята е прекалено поучителна, за да я подминем. Преразказвам със свои думи. 

Дамата се намира в градчето Х в България – на предизборна обиколка. Със себе си носи брошури. Идва някакъв чичак и я пита кво е тва, сочи нещо. Тя му казва, че това са брошури, а имат и вестник, който може да си вземе, за да се запознае с дейността на партията и какво може да очаква от тях. Той казва, че политикът Игрек досега е раздавал карти за игра, вие не давате ли карти? Не, казва тя, не даваме. Но го пита: ти не можеш ли да си купиш сега сам карти? Ми не, много ясно, нали за тва те питам дали имаш, за да ми дадеш, казва чичакът. Жената го пита дали не вижда връзка между факта, че политикът Игрек дълго време го е управлявал и затова сега няма пари сам да си купи едно тесте карти, но онзи вече е загубил интерес към разговора и се отдалечава в някаква посока, видимо недоволен от новите политици. Не дават карти за игра. За финал (все едно, за да ѝ натрие носа ли, що ли…), се обръща и ѝ казва, че пак ще си гласува за оня, дето дава карти за игра. 

С такава „публика“, театърът на българската политика освен цирк друго трудно може да бъде. 

Колко БГ политици са нужни, за да сменят една крушка? Нито един, само трябва да се появят в телевизора и да кажат, че са сменили крушката – българинът ще седи в тъмното и ще се радва: колко по-хубаво свети новата крушка и колко е по-светло сега. А и ще си има тесте карти, да си разцъка белот с аверите. За тъмнината ще обвини Европейския съюз и натовските самолети, че го пръскат с облаци. 
 

Последвайте канала на