Ядем ли боклуци? Ядем. Пием ли боклуци? Пием. Гласуваме ли за боклуци? Гласуваме.

… и никъде не им я искат обаче, защото е боклук. И няма как да мине контрол на качеството. Това едно, второ: клиентите няма да повторят да си купят боклука им.

Ако фирмата обаче вкара стока за 50 000 евро и я продаде за 150 000, това прави двойно по-голяма печалба – 100 000 евро.

Имат ни за второ качество хора, да; възползват се от нас, да; и това се случва, защото сами считаме себе си за второ качество хора. Не можем или не искаме, или ни мързи да се защитим.

Как може да стане това?

Като вкарат най-ниското качество от продукцията си, включително бракувана стока. Обират с метлата попадалата чаена прах по пода на фабриката, тъпчат я в пликчета и вместо да я изхвърлят, я смесват с продукцията и…

Много малко, ама мно-о-о-о-ого малко е застъпена тази тема в политическото говорене, а при някои партии (коалиции, сдружения, дружинки и други форми на сдушване) тя ВЪОБЩЕ НЕ присъства.

Остава да се реши и проблемът с конкуренцията. Какво прави фирмата Х, ако продуктът ѝ е боклук, а конкурентите са с добър внос и клиентите зарежат продукцията ѝ.

Още преди повече от 10 години за първи път много сериозно се заговори за скандала, че са хванати големи разлики в качеството на продуктите на едни и същи фирми, които се продават в Западна Европа и онези, които се продават в Източна.

Смятат ли ни за второ качество хора? Смятат ни. Възползват ли се от нас? Възползват се. Защо? Иска ми се да кажа, че знам защо – дори да е някаква крайно неприятна и унизителна причината, но не знам… Просто не знам. Може би не ни интересува?

Ядем ли боклуци? Ядем. Пием ли боклуци? Пием. Гласуваме ли за боклуци? Гласуваме.

За тези десет (и повече) години не само, че нещата не се оправиха, но и се влошиха. Сега органите за надзор пресяват откровено опасните продукти, но някак си не напира у мен желанието да им свалям шапка или да ги аплодирам – това е санитарният минимум на техните задължения.

Ето популярно и набързо обяснение как работи схемата: фирмата Х, която—да речем—произвежда и продава чай в цял свят, съществува на българския пазар и продава качество като за ЕС. Само че служители на фирмата Х (понеже това им е работата) проучват къде са „вратичките“ и ги намират. „Вратичките“ са търтеите на държавен пост, които цял живот са живели според мотото: „Учи, мама, да не работиш“. Хванали са сладката държавна службица и сега чакат да им „бутнат“. И им бутат. Те са контролни органи. Фирмата Х трябва да достави чай за 100 000 евро, който да продаде на пазара за 150 000 евро и да реализира 50 000 евро печалба.

Значи им трябва съучастник. Съучастникът е споменатият по-горе търтей на държавна службица, който чака с отворена уста – да му капне. Срещу сумата от 5000 евро той вече не е „контролен орган“, а е „добронамерен приятел“. Ама била боклук стоката? Няма значение… 5000 евро са си 5000 евро. Ама хората, българите били консуматори на боклук заради него? Няма значение… 5000 евро са си 5000 евро.

Изключително силно впечатление ще ми направи онази формация, ято, стадо или пасаж от политици, които се обявят за категорично въвеждане на контрол, премахване на вредителите от постовете, които заемат сега (в които са се вкопчили като кърлежи), заместването им с работещи хора и дружното изхвърляне на боклука от българската търговска мрежа.

Сега си представете, че в семейството ви има човек с хранителна алергия. Да речем, детето ви е с вродена непоносимост към глутен или директно – с алергия (все по-често срещано състояние, според редица лекари, дължащо се на променяща се среда). Да речем, че вие сте готови да гладувате, но да подсигурите на това дете безглутеновия му хляб за специалната му диета – то е на 6 годинки и има нужда от пълноценна храна. Започвате да давате по 6,10 лв. за 250 грама хляб (24,40 лв. на килограм). Изведнъж обаче от фирмата Y надушват, че контролният орган е отворен към корупция… мажат му 5000 евро на ръката и той пуска вече всичко да мине през „проверката му“. Има оплаквания? Прави се проверка, не се констатират нарушения! Следващият!

Ще ви разочаровам – провеждал съм си лични експерименти неколкократно за различни хранителни продукти. Тръгването надолу на качеството се случва паралелно или почти паралелно на пазара – от всички фирми. Не случайно дадох пример с фирма за чай, това е най-дългият ми експеримент досега.