Цели градове измират от глупост

Ако падащата саксия те изненада, е тъжен инцидент. Ако няколко човека обаче ти казват: пазѝ се, пада саксия!, а ти ги псуваш, че ти развалят спокойствието… ами, може би – няма да ни е толкова тъжно от новината, знам ли…

В единия край на спектъра са японците – за тях обществото е най-важно и всичко, което правят, го правят първо в общия интерес; проблемите на обществото срещат решения на индивидуално ниво. 

В другия край на спектъра са българите – за тях не просто личността, ами СОБСТВЕНАТА личност (аз; моят корем; моят г*з; моят интерес; моите пари; моята кола; моята храна) е най-важното и всичко, което правят, го правят първо, основно и единствено в личен интерес; проблемите на обществото срещат апатия. 

Неверието може да се мери единствено с апатията. Ако до един момент опонентът ти твърди, че има мнение по даден въпрос, то колкото повече факти му вадиш, толкова по-близо се доближаваш до точката, в която (ти си мислиш, че е, в която се замисля и разбира, но не… доближаваш се до точката, в която) изпада в апатия и ти казва: „Абе, не ме занимавай! Дреме ми! Тва са глупости! Сè ми е тая!“

Има хора, на които съм склонен да вярвам единствено, когато казват, че им е все тая. 

Какво ще кажете за това: „Загубили сме близо 60 хиляди наши сънародници за около четири години заради мръсния въздух“? Колко пъти, колко експерти, колко години предупреждават? Политиците и общинарите са ясни, те са във властта, за да „намажат“. Но е факт и това, че никой не им търси сметка за безхаберието. Или поне – няма критична маса от такива, които да им търсят сметка.

Загубили сме близо 60 хиляди наши сънародници за около четири години заради мръсния въздух

Какво ще кажете за новината, че един средно-голям град в България е изчезнал, заради проблем от 19 век, отдавна решен в много европейски страни? 

Това е риторичен въпрос, знам какво ще кажат повечето от вас – на едни им е тъжно, други не вярват, на трети им е все тая. 

Коментарите около тази новина ме разочароваха още повече. Не ме изненадаха, но ме разочароваха. А разочарованието не е нещо, с което се свиква. 

Коментарите изобилстват с невярване. Око да види, ръка да пипне (имам опасното подозрение, че наоколо живеят хора, които не вярват и че въздухът съществува). Хората в България толкова са свикнали да лъжат и да ги лъжат, че всичко посрещат първо с цъкане на език, псувня и лафче за „на кой ги разправяш тия бе!“

Едно от свойствата на науката обаче е, че на нея не ѝ пука дали вярваш в нея или не. Водата е мокра, електричеството може да те спаси или да те убие, мръсният въздух убива, вирусите убиват и т.н. Мнозина вече умряха. На опашката са други. С тъга трябва да кажа, че голяма част от тях са добри хора, които са знаели, осъзнавали, възприемали и вярвали в предупрежденията, но не са имали избор. С липса на каквито и да е емоции обаче, трябва да отбележа, че не малка част са от цъкащите с език, пълни с лафове и житейски мъдрости, гладки мозъци на народния гений. 

В Швеция се рециклират 99% от отпадъците, като с това рециклиране се постига около 40% от производството на енергията в страната. За да повишат този процент, те внасят боклук от Англия и Норвегия, за да произвеждат енергия чрез изгарянето му. Но не с разпробити заводи, като нашите, а с такива, които имат истински филтриращи системи, които посрещат всички еко-норми. 

Но пък шведите са в топ 10 на най-щастливите нации в света, а ние… ние сме истински мъже, не некви лигльовци – да си позволим да сме щастливи! 

На нас винаги нещо друго ни е по-важно. Когато дадох примера с японците и българите, имах предвид точно това: ако един българин открие, че другите българи имат такъв-и-такъв проблем, той първо ще счете за необходимо да изтъкне, че неговият (какъвто и да е) проблем е по-важен от техните и ще иска той да се реши приоритетно, ще твърди, че техните са нищо работа и с това ще настъпи хаос и ничий проблем няма да намери решение. 

Когато говорим за замърсяването, българинът ще каже: не ме занимавай с глупости, аз тука съм се овъртолил в ремонта по колата, ти за некви тинтири-минтири ми говориш. Ремонтът по колата е само пример – сложи на негово място: училището на детето, мазола на палеца, нов телевизор на изплащане, ремонтa на кухнята, новите гърди на жената, старите гърди на любовницата… каквото и да е друго – но по-важно. 

В такава среда на апатия всеки тарикат с малко власт може да си прави каквото иска. И той успява. И по този начин се превръща в „успял човек“. Това пък го нарежда сред примерите за подражание. И кръгът така се затваря, че вече много стяга около врата. 

Едни казват: те от covid колко измряха – вие „замърсяване“…

Други казват: те от мръсния въздух колко измряха, вие covid сте седнали да ми навирате в очите.

Трети въобще не вярват нѝ в едното, нѝ в другото. 

Така никой проблем никога не е приоритетен и никога не се решава. 

Но това не е ново, това си го повтаряме вече до втръсване. А четейки „Задочните репортажи…“ на Георги Марков, понякога забравям, че са писани преди десетилетия, унасям се и започвам да ги приемам за събития от днешния ден. 

И, докато в България преоткриваме и преоткриваме дефинициите на „мозъчна смърт“ и „будна кома“, затъваме в очакване „някой да дойде да ни спаси“ и абсолютно категорично отказваме да го направим самите ние. А защо отказваме да се спасим сами ли? Защото рискуваме да се прецакаме, като станем по-добри, да сме само ние, а трикатите да се възползват от нас – затова: я, първо некой друг да се прецака да стане по-добър, да видиме как ще му се отрази, и тогава! И когато някой наистина пробва, сме първи при него – да се опитаме да се възползваме от него и да го прецакаме. После ние – извършителите – викаме: е… видè ли!—добрите и балъците ги таковат, номера е да си тарикат, бате! 

А 60 000 е населението на средно-голям град в България… 
 

Последвайте канала на