Когато тук беше България, убиваха деца

Скъпи хора от бъдещето, 

които вече живеете тук, искам да знаете, че някога тази земя се наричаше България. Наричаше се така дълго време. Учудващо дълго, имайки предвид колко малко инстинкти за самосъхранение имаха българите и колко често загиваха децата на тази страна. 

Тази земя е носела много имена през хилядолетията. Когато ние живеехме на нея, казах ви вече – тя се казваше България. Не знам кои сте вие и как я наричате във вашето време, единствено се надявам да сте весели и добри хора и да сте намерили копчето за изключване на вредното влияние. 

Знам, че вие не се казвате вече българи. Подозирам, че всички кампании за връщане на младите от чужбина и за раждане на повече българчета на тази територия са се провалили, а оцеляването на видовете е взело своя дан. Чудя се дали още говорите подобен на нашия език? Дано. Не беше лош език. 

Искам да ви разкажа как ние изчезнахме от лицето на Земята и да ви предупредя да не повтаряте нашите грешки. 

Ние често убивахме децата си. Не всеки път нарочно. Понякога просто някоя шахта, изникнала от нищото, ничия, се появяваше със смъртоносните си кабели в нея и убиваше някое дете. Понякога убивахме и порасналите си деца по подобни начини, понякога с електрифицирани фонтани, понякога с отворени шахти, с ледени висулки, с грешно построени пътища, с отровна храна, с мръсен въздух… Отплеснах се. Сигурен съм, че в историческите ви книги пише всичко това. Имате информацията, липсва ви само първопричината и вероятното „ЗАЩО?“. 

Ние също не сме много наясно, но усещаме, че е свързано със счупената връзка с реалността. Животът тук е толкова шарен и нереалистичен, нелогичен и тежък, че мозъкът не го приема за реалност. По-скоро за филм. А актьорите не умират наистина, нали? Ето защо не сме така притеснени и не вземаме мерки. Просто приемаме, че – по сценарий – на някой му е дошъл ред и не го взимаме много присърце. Ден да мине, друг да дойде. 

Имаме си и малко забавления – за промеждутъците от живеенето. Когато спрем да починем, понякога гледаме много богатите как ни забавляват. Ние сме единствените хора на Земята (в нашето време), които експлоатират богаташите си като клоуни за забавление. Ние гледаме животите им като на сцена или на екран, по-скоро. Ние им пишем в социалните медии какво искаме от тях да направят и те го правят, за да ни забавляват. Използваме политиците си като футболни отбори, бием се заради тях, караме ги да правят промени в отборите си, плачем, смеем се. Когато загубят, всички сме тъжни, когато спечелят, фалшиво казваме НИЕ спечелихме, макар че добре знаем, че „ние“ не сме спечелили нищо. Ние имаме най-много политически актьори на света. Хора, започнали като русофоби и стигнали до русофили, хора, стартирали като антикомунисти, станали комунисти. Или обратното. Актьори с много лица. Забавляват ни, спор няма, но проблемът е, че забравихме какво е да имаш истински политици и затова взехме да убиваме повече деца. Не мисля, че е нарочно, просто малко се разсеяхме, а той животът си се случва, нали го знаете какъв е? 

А ние си знаем, че който не работи, само той не греши. И спряхме да работим, защото грешните ги засипваха с много камъни. 

Другото, което направихме, беше да се научим да не сме виновни. Когато станеше инцидент, първо казвахме: „Не съм аз виновен!“, пък ако ще да сме били и на 400 километра от мястото. Първо се оправдавахме, после гледахме дали можем да помогнем. 

Но не помагахме много. Защото помагачите ни се струваха подозрителни. Като помагаш, си близо до жертвата, като си близо до жертвата… си подозрителен. 

Прокуратурата с последни данни за убитото от ток момче в София

Има една история от 2021 г., от 14 февруари, по-точно. Едно дете умря от токова удар. Пред болница. Уж много бяхме гледали по филмите как внасят деца на ръце в болници, но все пак решихме да не рискуваме. Някои казваха после: „На метри от вас е входът на болницата! Защо не го занесохте при лекарите, да го спасят?“ А ние им казвахме, че сме чакали линейка, защото така ще е най-вероятно никой да не е виновен после. Трябваше да мислим и за себе си, в крайна сметка. Една жертва си беше предостатъчно, защо и ние трябваше да ставаме жертви? 

Но това е само капка в морето. 

Ние си знаем, че минута невнимание, и ако „извършителят“ се окаже син на депутат или общински съветник, „помагачите“ стават „виновни“. Затова гледаме да стоим далеч от жертвите, защото не знаем ЧИИ жертви са. 

И, понеже разбрахме, че във всеки един момент може всеки един от нас да стъпи върху неизвестна шахта, която е ничия собственост, и да умре; а видяхме, че актьорите не се справят много добре с управлението на държавата, решихме да извикаме Неволята. 

За съжаление, разговорът ни с нея беше оставен на изчакване. Вероятно и това го има в историческите ви книги. Много ми е любопитно какво ли още има в тях. Чудя се как ли сте ни описали. Дали сте писали как всички се карахме за всичко, а подарявахме децата си на чуждите държави? Или ги принасяхме в жертва на шахтите? Какво ли сте написали за актьорите в политиката ни? Дали сте впечатлени от нас или ни презирате? Дано сте написали и нещо хубаво за нас. Ние не бяхме само лоши. Някои много се стараеха да са добри. Не им помагахме много, защото създаваха проблеми, но гледахме да не им пречим. Е… понякога им пречехме, но това беше повече от скука, не от нещо друго – нямаше какво да правим и се забавлявахме както намерим. Нямахме много забави, защото всичките ни добри актьори и шоумени, клоуни и музиканти бяха в политиката. Сами си намирахме как да се забавляваме. Намирахме някой глупак, давахме му много пари и му казвахме, че сега е „известен“ и го гледахме какво прави – за забавление. 

Но и това бързо ни омръзваше, защото всички глупаци се оказаха едни и същи,

а накрая политиката ни ги прилапа и тях. После ни остана само едно: да избираме дали да си ремонтираме шахтите или да си дочакаме края, като нация (е, вие знаете вече какво сме избрали…). Но ремонтирането на шахтите щеше да е трудоемко; някой от нас можеше да се окаже виновен за нещо, не ни се рискуваше; щеше да отнеме много време; не беше забавно; а и не можахме да се разберем с червени капаци ли да ги направим или със сини. И накрая така си ги оставихме. Но вероятно и това го пише в историческите ви книги. 

Май това, което се опитвам да ви кажа, не ви е много полезно, а? Но все пак, да видя, нещо да ви кажа в заключение, а? Знам ли…

Не избирайте актьори, клоуни и статисти в политиката. Смешни са, но до време. Не знаят как се ремонтират шахти. 

Не давайте много пари на глупаци и не ги наричайте „известни“, за да ги гледате после какъв цирк ще ви правят. Всеки път е едно и също, записали сме ви го на видео, по-добре го гледайте него, глупаците накрая се размножават като вирус и докато се усетите, живеят в главите на децата ви. 

Не гледайте на живота като на филм. Участвайте в него, помагайте на ближния – след надписите в живота, умрелите не стават. Апатията не помага. Оказа се, че и като защитен механизъм не я бива много. Рано или късно тъпата шахта ни намира – всеки един от нас, без значение на колко хора сме отказали да помогнем в живота си. 

И… знам ли… ремонтирайте шахтите навреме. 

Дано, които и да сте вие, които живеете на тази земя, някога наричана България, да знаете поне малко български, че да прочетете това. 

А, да… и накрая: дано поне вие сте разшифровали какво означава онова тайно послание: „Съединението прави силата“!

Ние не можахме. 
 

Последвайте канала на