Защо в България жените са наричани с мъжки съществителни

В речниците на българския език, а и в автоматичните коригиращи програми няма яснота кои съществителни, обозначаващи най-вече професия, длъжност или титла, имат женски род и кои нямат. Съществуват ли някакви правила в българския език?

На какво все пак да се опрем в момента?

Професорка, депутатка, министърка – тези и други съществителни от женски род често предизвикват препирни в България. Нека да започнем с въпроса как специалистите наричат това явление.

Това означава ли, че употребата на женски и мъжки думи зависи от конкретната ситуация?

Павлина Върбанова е създател на онлайн справочника за правопис, пунктуация и граматични правила в българския език „Как се пише?“. С нея разговаря Александър Андреев:

В Германия тя е “канцлерката Меркел“, а в България – “канцлерът Меркел“. Защо в България масово се е наложила мъжката форма и за женските длъжности и професии, попитахме филоложката Павлина Върбанова, пише Deutsche Welle.

Всъщност езиков ли е този проблем, или по-скоро социален? Може би обществото трябва постепенно да си изработи необходимата нагласа? Когато Меркел беше избрана за пръв път, и в Германия (независимо че в немския тази тенденция е доста по-стара) имаха трудности да я наричат канцлерка. И дали през думите наистина върви дискриминация на жените, или това е само фантом?

Журналистката Ан Фам цитира пример от българските медии, който е много показателен: „Премиерът на Нова Зеландия роди момиченце“. Звучи конфузно наистина – особено ако не знаеш, че премиерът е жена. Не се ли налага в такива случаи да се използва дума от женски род?

За един неспециалист изглежда видимо с просто око, че по-обикновените професии по-безпроблемно се поставят в женски род: перачка, готвачка, чистачка. А може би и професиите, в които жените отдавна са навлезли – лекарка например? Какво е Вашето професионално усещане като… филоложка?

И накрая, в немския от доста време се търси решение на следващия проблем: за множественото число. Тоест как да се нарича примерно група от лекари и лекарки или депутати и депутатки. Има няколко варианта: с главна буква вътре в думата, със звездичка вътре в думата или с тромавото колежки и колеги. Смятате ли, че българският ще стигне и до тази дискусия?

Бих потвърдила това наблюдение. Колкото по-нисък е престижът на дадена професия, толкова по-трудно се поддава на маскулинизация нейното женско название. Напоследък ставаме свидетели на нещо, което не бях очаквала – отстъплението на отдавна утвърдени думи като лекарка и учителка от публичната реч и заменянето им с лекар и учител за означаване на жени. Мисля, че това показва стремеж към издигане (или защитаване) на престижа на тези професии – доколкото езиковото съзнание свързва престижа с мъжкия род и с мъжкото начало изобщо. Би било интересно да проследим докъде ще стигнем в тази посока.

Вторият отговор е обяснителен и вероятно отрезвяващ. Маскулинизацията в нашия език е толкова напреднала, че заглавието за премиера, който е родил, вече в някаква степен е приемливо поне за част от българите. И понеже тук читателите може да се усъмнят в моето здравомислие, ще посоча резултатите от една анкета, публикувани в изследването „Новите феминални названия в българския език". Неговата авторка Ванина Сумрова е дала на участниците възможност за избор между два варианта в следното изречение: „Лейтенант/Лейтенантка роди момиченце в гарнизона“. Резултатите са почти 50:50. Според Сумрова в този случай „нормата изисква маскулинизация, а контекстът я изключва". Макар анкетата да е непредставителна, аз не бих предположила, че половината от участниците ще изберат лейтенант в това изречение. Точно това ме кара да си мисля, че употребата на мъжките названия в медиите съвсем не е безпочвена, а отговаря на езиковите нагласи на съществена част от българите.

Да, вече преминахме критичната точка и спорим за това дали жените да бъдат наричани със съществителни от женски род. За лингвистите проблемът всъщност е маскулинизацията, т.е. употребата на съществителни от мъжки род за назоваване на жени. В кои случаи една жена е депутат или министър? Кои са факторите, които ни пречат да я наричаме депутатка или министърка? Ако употребяваме съществителни от женски род, това принизява ли личността, звучи ли обидно за нея? На всички тези (а и на още много други) въпроси, свързани с маскулинизацията, аз лично нямам категорични отговори – но и цялата ситуация относно „женските" и „мъжките" названия (както ще ги наричам тук, макар лингвистично това да не е коректно), е доста несигурна и лабилна в момента.

Дали има дискриминация на жените? Лично аз не усещам такъв процес, който да се прокарва чрез маскулинизацията. Може да прозвучи парадоксално, но си мисля, че тъкмо маскулинизацията е начин в българския език да се постигне изравняване между мъжете и жените чрез употреба на универсално – в случая мъжко – название. Аз бих предпочела изравняването да става по друг начин: чрез паралелната употреба на равностойни женски названия. Само че в езика не става това, което искат или харесват лингвистите.

Езиковото развитие в последните десетилетия е доста динамично и не бих изключила тази възможност. Но все пак ми изглежда малко вероятна. Мисля, че българките не се засягат и скоро не биха се засегнали, ако заедно с мъжете от своята професионална или друга общност са наричани лекари, учители, депутати и т.н. Това е обичайно за българския език и е заложено в природата на мъжкия род: той може да означава и двата пола, особено във формите за мн.ч. Ако прочетем или чуем, че броят на учителите в страната е намалял, всеки, чийто майчин език е българският, си представя не само мъжете, но и жените, упражняващи тази професия. Един от основните фактори за маскулинизацията е точно този – способността на мъжкия род да назовава по-общо, по-абстрактно и в крайна сметка по-неутрално. Ето защо женските названия винаги са маркирани (т.е. по-особени, по-отличителни) в опозициите с мъжките съответствия: професор – професорка; кмет – кметица. Езиковото съзнание отчита, че те са натоварени с допълнително значение, нерядко съдържат пренебрежителна отсянка, и затова е по-внимателно при тяхната употреба, съответно по-безпроблемно е да се използват мъжките варианти. В заключение бих могла да кажа, че в едно съм сигурна – маскулинизацията ще продължи да ни вълнува и в следващите десетилетия.

Имам два отговора на този въпрос. Първият е критичен и дори осъдителен. Според мен е възможно причината за употребата на премиерът да е била от друго естество – да се привлекат повече читатели, които да отворят статията. Ако не е така, аз поне бих се запитала: наистина ли на автора това заглавие му звучи добре? И в маскулинизацията трябва да има мярка. Иначе стигаме до такива случаи, които бих окачествила като проява на лош езиков вкус. За мен не по-малко дразнещи са примери като „Министър-председателят е била прегледана в местна болница“ (бившата полска премиерка Беата Шидло). Щом като толкова желаете да употребявате мъжки думи, поне си направете труда да редактирате и да спазвате съгласуването по род.

Разбира се. Зависи и от конкретната ситуация, и от много – наистина много – други фактори, които няма как дори да изброя в това интервю. Нека да дам един пример за това, че предпочитанията към женската или към мъжката дума варират дори в зависимост от синтактичната ѝ служба в изречението. Скоро проведох непредставителна анкета в Туитър и резултатите са следните: в изречението „Режисьорката/Режисьорът Ана заяви…" 53% от участниците биха употребили женския вариант, докато в изречението „Ана е режисьорка/режисьор" този процент спада до 30. Когато думата е приложение към подлога, който е женско име (в първия случай), синтактичната връзка е по-здрава и езиковото съзнание не е толкова склонно да жертва съгласуването по род; когато обаче думата е по-отдалечена и вече е част от съставното именно сказуемо (във втория случай), дисонансът не е толкова силен и употребата на мъжко съществително е приемлива. За да съм честна, за себе си бих могла да кажа и „Аз съм филоложка", и „Аз съм филолог"; категорично обаче бих предпочела „филоложката Павлина Върбанова".

Със сигурност думи като министър, директор, председател, кмет са задължителни за официално-деловия стил при адресиране и в обръщения към жени. Когато например пишем заявление или говорим на публично събитие, винаги употребяваме „До Директора на…" или „Уважаема госпожо министър…". Може да се опрем и на Официалния правописен речник на българския език, в който са включени думи като директорка, председателка, кметица, колежка, депутатка… Няма наложено вето върху тях, но женските названия са в явно отстъпление в езика на медиите например. Един от новинарските сайтове, които следя, има ясно определена линия – за жените се използват мъжки названия. Затова наскоро се изненадах, че една китайска журналистка беше наречена точно журналистка, а не журналист. Дадох си сметка обаче, че причината за тази употреба вероятно е от друго естество – китайското име не дава представа на българския читател дали е женско, или мъжко.