Преяждане с „реалност“

FB/The Love Of History

Това е японско момче. Дете. В края на Втората световна война – 1945 г. Снимката е правена малко след загубата на войната. Момчето донася на гърба си мъртвото си братче до купчина с тела за кремация. Момчето е застанало, по военно му, в „мирно“ и отдава почит.

В края на войната едно от задълженията на японците е било да се погрижат за изгарянето на мъртвите си роднини. Момчето на снимката стиска зъби и се опитва да запази достойнството и морала си, защото те са достойнството и моралът на цялата му нация. Това на снимката е духът на цяла една нация. В случая – победена нация. Много внимателно разгледайте снимката. Лицето на детето. 

А ето това са българите, на които им затвориха кръчмите и моловете…

...

От тях не се иска почти нищо. А им се предлага спасение на живота и живота на близките им. Изход от локдауна, срещу който реват. Но не го искат. Не искат ваксини, не искат мерки, не искат нищо.

Искат да няма локдаун, но да не се ваксинират, да не се лекуват и да не правят нищо. Да не носят маски, да не спазват дистанция. Искат – с магическа пръчка. И тропкат с краче. Искат еднорог. 

Разбирате ли защо измамниците са толкова успешни в България? На тях дори не им се налага да се стараят. Това са им жертвите. Те сами си скачат в тигана. 

„Патриотите“, които с пяна на уста, след петата ракия, обещават да разбият американците или турците, или който там им се изпречи – в името на родината. Патриотите, които освен да псуват, знаят и да мрънкат, като малки момиченца. Помолиха ги да си сложат маските. Разреваха се, че им нарушавали свободата. Помолиха ги за малко да не излизат, ако не им се налага. Решиха, че второ „турско робство“ е дошло, Радини вълнения и рев до Бога настанаха. Помолиха ги – в името на болните и старите – да направят една малка жертва. 

Не. Не пожелаха. 

Ей, болните и старите умират. 

„Ами те… са болни и стари, да мрат!“ 

Ама можеха да си поживеят още три, пет, десет години.

„Не ме интересува!“, каза Ганьо, „Да мрат! Свободата ми е заложена тука!“, отсече Ганьо и отиде на кръчма. 

Кръчмите, моловете, „свободата“…

Коя свобода ви отнеха? Кога, за последен път, точно пък вие сте били свободни? Докато мрънкате с поглед в земята пред шефа, докато се молите контролата в градския транспорт да не се качи?

Или докато имате „смелостта“ да изисквате от държавниците да следват волята ви, ама не анонимно от интернет, а истински? Докато хем се молите на Бога, хем си връзвате червени кончèта по ръцете и търкате талончета – а дано да има да си купите от по-скъпата ракия, а мечтата ви е да ударите джакпота, за да не правите нищо после? 

(Мечтата на цял един народ – да не прави нищо. Колкото са патриоти патриотите, колкото са толерантни толерантните, толкова са и работни „работливите“ българи. Всички мечтаят да ударят кьоравото, че да не работят.)

Коя свобода ви отнеха?

Щом маските били „за да мълчите“ – как стана така, че откакто ви казаха да ги сложите, вие не млъкнахте? 

Медиите ви били виновни, че пишат за вируса, щото паника всявали. Когато корупцията и кражбите заляха Варненския залив с л@*на, пак медиите ви бяха виновни, защото правели лош имидж на България, вместо да си траят и всичко да е наред. 

Пожарникарите и въобще – всички, които се занимават със спасяване по въздух, вода и земя, знаят, че има видове кризи и ситуации, в които пострадалият изпада, от които няма спасяване, а често представляват и риск за спасителя. Затова… пострадалите трябва да станат част от черната статистика – просто защото са неспасяеми. Съжалявам. 

Неспасяеми. 

Това е ключовата дума. 

#FUBAR
 

Последвайте канала на