5G-то „изби рибата“ в Балчик…!

Вчера беше празник. Но и той, както хората, на които е посветен, остана незабелязан. Денят на учителя. 

Междувременно община Балчик стана първата в България, която наложи забрана за изграждане на 5G-мрежа на територията си—с мораториум, наложен за 1 година. Гласували са го на 30 септември. Прекрасните хора от местния Парламент. След като над 180 човека са се подписали против мрежата. 

И, ако не виждаш връзка между първия и втория абзац на този текст, значи положението е много по-тъжно отколкото предполагах. 

И, вярвайте ми, тези хора там – в Балчик – сега живеят с чувството на постигната победа. Казали са си „наздраве!“ и са полели победата. 

Армията от тролове, които съчиняват „новините“, подобни на 5G-конспирациите,

дори не се старае. На тях им се налага САМО да бъдат упорити. Иначе „публиката“ е толкова лесна, че след самолетите, дето ни пръскат с кемтрейлс, и петджито, летвата е толкова ниска, че нищо не е невъзможно. Пиенето на вода може да се окаже вещерство, писането с лявата ръка да е знак на дявола, хората, които говорят английски например, да бъдат посочени за пратеници на извънземните, дето ще ни поробят. Няма лимит вече. 

А хората са се затворили в малките си неграмотни черупки и ожесточено се бранят от всякакво знание. Знанието ги обърква. Интересно е обаче, че срещу измислени „злодеи“, като петджито, се борят със зъби и нокти, но когато някой местен мародер им изсече гората или бетонира плажа, вдигат рамене и казват: „мѝ… тука е така… кво да се прави…?“

Всичко това е изключително удобно на пасмината, която скубе и краде народа, защото докато се занимават с измислените злодеи, не се фокусират върху истинските. И, като спрат петджито, ще пият две-три-пет ракии и ще се кротнат. Утре пак ще си платят „таксата спокойствие“ на местния бей, таксата шезлонг, таксата, че са живи. И животът си продължава. 

Докато обществото, което има силни учители, които са уважавани, има и силни умове, които не си крият кокошките от петджито и не си ръсят мазолите със светена вода; не сипват и захар по пътищата – против уроки. 

Като се замисли човек… то ще вземе да излезе, че някой май има полза от това обществото ни да е тъпо, а…? Хм… 

Но ние все си говорим, че нещата не са наред и „ех, как няма кой да дойде и да ни оправи!“ 

Тая няма да я бъде. Никой отвън няма да ни оправя. Ако искате сравнение – ние сме беден футболен клуб и не можем да си позволим скъпи звезди, които да ни спасят от изпадане. Трябва да заложим на детско-юношеската школа. 

И все си мрънкаме, а то отговорът на въпроса (на ВЪПРОСА на въпросите!) през цялото време ни бил под носа: учителите. 

Точно така: учителите. Добре платените, добре обучените и най-важното – добре подбраните учители.

Те ще ни спасят. Няма вълшебна пръчка и алхимична формула. Има работа и инвестиране в бъдещето. 

Учителите са специална порода хора. Истински добрите. Те трябва да се селектират и много, ама много да се пазят. И заплатата им да е, ако не по-висока, то поне равна с тази на депутатите. И, ако на един тулуп, на който само счетоводителката, която пише фишовете за заплата, му знае името в Парламента, може да му се плащат хиляди на месец, за да си вее ****, то на един човек, който оформя бъдещето ни, трябва да му се плаща двойно. Заради карантината, останахте с наследниците си за няколко месеца. И вече ви се иска да направите ДНК-тест и евентуално да се откажете от тях, нали? А учителите работят с тях. Всеки ден. И още десетки, като тях. Всеки ден. Ден след ден. Година след година. 

Оставете, колкото там време ви трябва, за да попие тази информация…

***

И, да – добрите учители не се намират толкова лесно. Ето ви пример:

Аз, в гимназията, преди N години. Предметът: физика. Ужас. Учителката ми беше прекрасен учен, страшен професионалист, със знания за цяла библиотека. Само че аз нищо не разбирах от тъпата физика и тройката ми беше повод за радост. Наложи ѝ се на жената да отсъства един срок. Замести я възрастен (ако не се лъжа, го върнаха от пенсия човека) учител, Македонски. Така се казваше – Македонски. Нито Филип, нито Александър, обясни ни още от първата минута. Весел човек, засмян, обясняваше физиката, така че аз дори я вденах. И до ден днешен си спомням… а, да – забравих да спомена, че всичките ми оценки станаха шестици. Та—до ден днешен си спомням един от моментите ми на гордост, когато един съученик се издъни и учителят му каза: „Обърни се после към Сашо, той ще ти обясни“. 

После той си отиде в пенсия, аз се върнах към двойките и тройките. Пък предметът си беше все същият. 

Всички тези хора отдавна са в пенсия, а нашето съвременно общество се крие от петджито. Разбирате ли?

После отидох в университета. Там се запознах с много хора, които или не искаха да ходят в казармата, или им беше много важно да не се връщат там, откъдето бяха дошли, и затова трябваше да учат. Нещо. Каквото и да е. Те записваха или богословие, или педагогика. Другаде не ги приемаха, дънеха се. И тези две специалности станаха люпилня за хора, на които мотото в живота им стана: „Не съм оттук и съм за малко!“ Те си мислеха: аз само една година, да се закрепя, пък после ще се прехвърля! Минаваше година, те си кротуваха. Минаваха две, три. Завършваха си. И станаха учители. Не всички учители са такива, разбира се. Но прекалено много са такива. Това не е сфера, в която да можем да си позволим да имаме „гнили ябълки“. Не. Не като: абе повечето ни бояджии са свестни, но има няколко гнили ябълки. Има професии, в които не може да има. Полицаи, пилоти, учители. Нали разбираш, че не можеш да кажеш: имаме отличен екипаж, повечето ни пилоти приземяват самолетите, но… има един-двама, които обичат да… 

Същото е и с учителите. Но в по-голям мащаб. 
 

Последвайте канала на