Проф. Кирил Топалов: ЗА ВАСИЛ СТОЙЧЕВ – С ТЪГА       

Проф. Кирил Топалов

В тези тежки в много отношения дни – страшни болести, жеги и наводнения, улични политически страсти, настъпваща икономическа криза, все по-незабелязваща се грижа на държавата за културата и изкуството, както и за тези, които го създават, ни напусна неочаквано, с някакво вродено аристократично достойнство, дълбоко и органично присъщо на театралния и житейския му натюрел, незабравимият актьор и приятел Васил Стойчев. Казвам неочаквано, защото до съвсем скоро гледахме по различни телевизионни канали неговото изпълнение на великото Вазово стихотворение-завет „Българският език“ и се радвахме както на непреходния с годините артистичен талант на Васко, така и на неговата неизчерпаема младежка енергичност. Тези негови качества го наредиха още от ранната му артистична кариера сред най-добрите и любими на зрителите български актьори. 

Многобройни са ролите, с които ще го помнят поколения българи, ще изброя само някои от тях – Бойчо Огнянов от „Под игото“, Владиков от „Хъшове“, прокурорът Мезон от „Американска трагедия“ на Драйзер (в театъра); Алафрангата от „Под игото“ и Калоян от „Цар Калоян“ (в киното). Изброявам само няколко, а те са много десетки. Не мога да не спомена, разбира се, и голямата творческа и човешка радост, която ми донесе техният „семеен“ спектакъл (с голямата Виолета Бахчеванова и двете им талантливи дъщери Деси и Биляна) на моята пиеса „Нерви за любов“, с която двамата знаменити актьори отпразнуваха в средата на 80-те г. на миналия век 50-годишния си юбилей. С този спектакъл те не само пълнеха години наред салона на Театър 199, но и пътуваха из България и в чужбина, посрещани винаги с голяма любов и с дълго продължаващи разговори с публиката след всеки спектакъл. Понякога се случваше и аз да пътувам с тях и така имах невероятния шанс да видя в Ел Джуфра, на повече от 750 километра навътре в пустинята Сахара, как на спектакъла пред българските работници, полагащи почти каторжен труд в засипаното от пясъците либийско селище, в дъсчения “Културен дом“ 5-6 работника, за да могат да гледат спектакъла, висяха от един отвор в тавана час и половина с главите надолу… След което и те чак до среднощ  не пуснаха актьорите да си отидат. А и на актьорите не им се тръгваше, на тях, както вече споменах по повод на спектаклите в Театър 199, никога не им се тръгваше веднага след спектакъла, като че правеха своеобразен „дубъл“ на изиграното, този път вече не „пред“, а „със“ публиката…
      Затова имам чувството, че и сега Васко не си е тръгнал след края на театралния и житейския си спектакъл и че ще бъде винаги с нас – неговите зрители и приятели – на продължението на този спектакъл, поне докато бъдем живи всички, които го помним. А след нас ще остане огромният му фото и видео архив, който ще бъде непреходната история не само на артистичния път на неговото семейство, но и на целия български театър.
  15 юли 2020
 

Последвайте канала на