Да кашлям ли? 

Извънредно ми е! Аз и моята сенна хрема имаме проблем. Знам, че ако се изкихам на публично място ще бъда… Оф, дори не ми се мисли. Да кашлям ли, да стискам ли?

Да подсмърчам ли? Да си бърша сопола, дискретно, с лакътната свивка, или да се мъча да обяснявам на хората със стоманените погледи вперени в мен, че не съм заразен докато ме изхвърлят от метрото? Дали ще ме чуят?

Преди много години, когато учех медицина имахме един млад асистент по патоанатомия. Беше се върнал от Америка и обичаше да ни разказва за медицината „зад океана“. Въпросът му, който не мога да забравя беше: „Какво правим ако видим на улицата припаднал човек“?
- Проверяваме пулса… сърцето… зениците…. Предполагаме инсулт…,. инфаркт… хипогликемична кома… езика… - бързахме с отговорите, но никой не беше прав. Верният отговор беше – нищо. Не правите нищо! Заобикаляте го отдалеч и си продължавате по пътя. В най-краен случай звъните на бърза помощ, но това не е задължително.
- Но той може да умира? – дивяхме се ние.
- Може. – хладнокръвно се съгласяваше асистентът. – Но за него трябва да се погрижат хората, които са оторизирани за това. Парамедици с лицензи. Ако вие се намесите - бъдете сигурни, че след това този човек ще ви съди, защото сте бил неоторизиран да се намесвате. И ще ви осъди така, че цял живот ще му плащате.
Като бъдещи лекари, обучени, че сме длъжни да помагаме, това ни възмути и, честно казано не повярвахме на тази история. Бяхме напомпани с чувство за дълг, който от гледна точка на съвременния морал ни доближаваше до формени идиоти. Асистентът обаче държеше на своето. В най-подреденото задокеанско общество да си лекар означаваше нещо друго от това, в което ние се превръщахме. И ние, това другото, не го разбирахме. Годината беше 1993-та. Бяхме млади и добре възпитани, отзивчиви и жертвоготовни. Не искам да ви тревожа, но от моето поколение не повече от 10% от завършилите лекари в момента се занимават с медицина.