На учителя… с любов?

Понеже футболната тематика (по обясними, болезнени причини) е особено популярна и застъпена в момента, ще я използвам, за да направя едно сравнение с една друга що-годе важна сфера – децата; бъдещето; образованието; реформите в образованието; както и възможността да се спасим навреме и да продължим да пишем така, vmesto ejto taka, nali…..

Та, ако ти си на 15 г., перспективен си във футбола; и под „перспективен“ имам предвид, че имаш перспектива съвсем скоро да се научиш сам да си връзваш бутонките, тренерът е чичо ти, а баща ти е главният спонсор на отбора ти; ти си несменяем – както на терена, така и в сепарето на чалготеката, как ще подходиш към живота? Предполагам – със скромност, сдържаност и желание да се развиваш, нали? Ако всички ти повтарят, че хем си си велик и така, хем пък и да не беше, другите нищо не могат да ти направят… как щеше да се „носиш през живота“? Вероятно с отговорност към заобикалящата те среда, със загриженост към всички останали и с невероятно чувство за справедливост и ред? 

Нали?

Да вземем този светъл пример и да го пренесем 1:1 към днешната прелестна действителност в прекрасните ни училища. Тези люпилни на красиви умове. 

Образованието е в незавидно състояние и проядено от редица недоглеждания и проблеми в много държави по света, като в това число трябва да поставим и развити икономически гиганти като САЩ. Но пък всички онези държави, които през последните десетилетия направиха огромни скокове в развитието си и постигането на неимоверен жизнен стандарт (като Норвегия, например), са заложили в основата на всичко реформи в тогавашното образование, довели до прекрасни резултати в сферата днес. Това са държави, които произвеждат кадърни мозъци, гъвкави към променящи се среди. 

Норвегия, която дадох за пример, не е в никак цветущо състояние след края на Втората световна, а към 1952 г. притежаването на пералня е считано за лукс. Автомобилите са само за богатите, а развитието на цялата държава, която днес е №1 по жизнен стандарт в света, изглежда поставено на карта и изходът е неизвестен. „Картата“ обаче се оказва добре изиграна и ето – днес Норвегия е най-добре развитата страна. 

„Картата“, разбира се, не е само едно перо, една сфера, една „вълшебна“ рецепта. Става дума за сбор от безброй компоненти, НО…

… един от най-важните се оказва образованието. 

Абсолютно същото се отнася и за Канада, Швеция, Финландия.  

Тоест – от най-най-живия пример по цял свят става ясно, че формулата е горе-долу една: образование, образование, образование! 

Защо едни държави отказват да проумеят доказаната елементарна истина… е отвъд способностите ми да проумея. Или е в тях, но… ще трябва да се отклоня много в конспиративни разсъждения за това, че някои общества са умишлено държани затъпени и затъпяващи, защото така са по-лесни за контрол. Както някои „тарикати“ се опитват да свалят „мадами“, като ги напиват, за да са по-лесни, податливи на глупости и изпълнителни, така и някои общества (или части от общества) са „напивани“ с необразованост, суеверия, исторически лъжи, манипулации и т.н. Най-общо… необразованост! 

Нека оставим това настрана днес и да се направим, че наивно не сме се сетили за тази възможност, да приемем, че всичко е плод на недоглеждане, незнание и нерешителност. 

„Делегирани бюджети“. Това словосъчетание се явява главен герой в най-новата постановка на родното образование. Като казвам „най-новата“, нямам предвид, че е от вчера или онзи ден, разбира се. Не е. 

Делегираният бюджет е съставен от едни, даден на управлението на други. Делегиран. В случаите с училищата, делегираните управляващи са директорите, които го играят МОЛ и управител (представете си фирма, да). Съставен от държавата, даден на директорите. 

Само че две различни училища получават два различни бюджета, а, съгласете се – сметките за парно, тебеширът, водата и токът струват еднакво. 

Парите вървят с ученика. Ако в училището Х имат N на брой ученици, то получава У лева в бюджета си. Ако следващата година в училището Х имат N+1 на брой ученици, то получава У+(дадената сума за един ученик), което е плюс за бюджета. 

И е хубаво, и не е. Хубаво е, защото, на теория, така се обвързват резултатите с възнагражденията – тоест, ако си калпав даскал и колегите ти са калпави даскали, вие няма да научите добре децата, те ще получат двойки и ще отпаднат (повтарят/бъдат изключени). Така ще намалите и бюджета си. Само че…

… само че как да се доверим на учителите и директорите, че те реално ще оценят учениците си, ще се плеснат по челата и ще кажат: „ей, ама верно сме много зле, а! и сега ще загубим пари заради това, ама така е справедливо…!“, вместо просто да завишат оценките, да „гледат на другата страна“, когато келешчето на тати се прави на Вин Дизел и тормози съученици и преподаватели, а после пише: „штаркелат ислетя од гнесдото“? 

Не ми се сърдете, но напоследък имам малък проблем с доверието. 

А пък инспекторите, в чиито ръце е сложен контролът, не се славят нито като най-работните, нито като най-кадърните, нито като най-честните в страната. Нищо лично, просто наблюдения на хората, които са споделяни, споделяни…

Абсурдът!

Качествените кадри се подготвят от качествени преподаватели. Качествените преподаватели слагат цедка при изпитите и „пресяват“ добрите от недобрите. Да, качествените преподаватели успяват да научат и недобрите, но най-неспасяемите си остават неспасяеми и отпадат. Отпадащите носят загуби за бюджета, от който идват заплатите на учителите (същите тези – качествените). Така качественият преподавател е реално „наказан“ за добре свършената работа в полза на обществото. 

От друга страна пък… некачествените (не говоря за талант и умения, а за отношение и манталитет „предадох се/не се предадох“) преподаватели оставят учениците, koito pishat kato negramotnitzi, смятат, че Ханку Брат е станция на метрото, а Райна Княгиня е легенда от първите открития на „Пайнер“. 

Интересно, нали?

Въпросът ми: „Директорът/управител какво ще предпочете?“ е по-скоро риторичен. 

Ако имаме едно малко училище, което едвам си плаща сметките и осигурява заплати на служителите си… ами то буквално ще кани, ще се моли на децата да отидат там. За изключване и дума не може да става, предполагам, а учителите ще са нещо като роботизирана версия на колегите си от дните на килийните училища. 

Това ги демотивира още повече и те започват да неглижират и работата си с талантливите деца, които също започват да изостават. 

Малкият проблем обаче, който все ми се струва, че ни убягва е, че тези ученици (да, да… Hanku Brat, тези същите) стават хората, които ни строят пътищата, мостовете, сградите, произвеждат ни храната, някои от тях самите ще бъдат учители. Малко ви настръхна косата, нали? 

А знаете ли, че за деца от „уязвими групи“ се полагат и допълнителни пари към бюджета? Сладко, а?

За транспорт и храна на социално слаби се полагат още пари, което пък отваря врата за голяма корупция и псевдо ангажименти, но това е съвсееееем друга тема, която не ми се подхваща сега. 

Системата позволява количествени натрупвания, без контрол на качеството. Дори го поощрява… Всичко е много хубаво и логично, но, ако бъде изпълнявано от роботи – дословно, без задни мисли и честно. А там, където живеем, това не е възможно. И като казвам „там, където живеем“, нямам предвид България, а НеВстранатаНаПриказките. 

Липсата на контрол изражда добрия замисъл и роботизира образованието, оставяйки го в ръцете на управители, вместо в ръцете на учители. И започва да бълва negramotni nahalnitzi, които много добре знаят, че са недосегаеми и, каквото и да направят, няма да ги пипнат. А мотивация от типа: „учи не за училището а за себе си, за да успееш“, е несъществена, особено в държавата на корпулентните бизнесмени, които се славят с парите/жените/фирмите/колите си, а не толкова с… образованието и таланта си. 

За самочувствието на учителите да говорим ли? Това, което би трябвало да ги поставя над останалите, това, което ги мотивира, това, заради което обществото ги величае, че подготвят бъдещето ни. За 700 или 800 лв. на месец. 

При положение, че някои от учениците им имат повече джобни, а когато се опитат да усмирят някой келеш, той се обръща и им казва: „Ти ли бе! Перачите на килими изкарват повече от тебе! Етти пет лева, ѝди се почерпи, не ме занимавай!“

Понеже започнах с футболно сравнение, ще продължа с такова: 

Може ли да спрем да се вайкаме за малко и вместо това да вземем да инвестираме малко в детско-юношеската школа на живота – образованието, учителите и децата? 

Наистина ли ще се пляскаме по челата ежегодно околобюджетно и ще се питаме отново и отново: „Е, за кое по-напред?“

Ето за кое НАЙ-НАПРЕД! 

Има ли „излишни“ пера в бюджета? Ни най-малко. Има ли по-маловажни от образованието обаче? Да, има. Това – едно на ръка. И второ: има ли желание за проява на по-качествен контрол, нещата ще започнат да се подреждат. Нека да спрем да живеем с мисълта, че сме умишлено затъпявана нация!

Знаеш ли защо? Защото…

… създавайки и развивайки тези млади мозъци днес, утре те ще измислят как да има от бюджета за всичко, а не да се чудят, като теб – за кое по-напред. 
 

Последвайте канала на