Лиза ШОПОВА: Нека да се грижим за публиката с любов - както за децата си!

Лиза Шопова е завършила НАТФИЗ. Тя е дъщеря на големия български актьор Наум Шопов и актрисата Невена Симеонова. Нейн брат е кино и театралната звезда Христо Шопов. В последните години Лиза Шопова впечатлява публиката и критиците с успешните си изяви като режисьор и драматург.

- Лиза, след скорошната успешна премиера на „Трима мъже и една Маргарита” /в Сатирата в края на април/, можем ли да обобщим, че при вас актьорството вече отстъпва място на драматургията и режисурата?

- Аз отдавна не мисля за себе си като актриса. Отказах се съвсем съзнателно от този път и вече повече от десет години не съм стъпвала на сцена като такава. Това е една много отговорна и трудна професия, която определя начина ти на живот, изисква много жертви и емоционални лутания, трябва да си готов да се предадеш на характера на героя си и да го защитиш всеки път, когато стъпиш на сцената. Обичам актьорите, уважавам ги и обожавам екипната работа. И след известни лутания, открих, че писането за тях и работата с тях е нещото, което ме зарежда и е моят смисъл.

- Писателят Елин Рахнев каза, че вие сте автор, който пише по един съвсем нов и различен начин за театъра. Какъв е той, по ваша собствена преценка и защо избрахте точно него?

- Харесва ми с малко думи да казвам много, не обичам да пиша бъбриво. Защото съвременната драматургия трябва да се съобразява с динамиката на времето. Днес живеем бързо, потънали сме във финансовото си оцеляване, често срещаме намръщени и подтиснати хора, обвиняваме ги, че нямат вкус, че гледат сериали, че не слушат нашата музика… Ако искаме детето ни да е възпитано, трябва да мислим за него, като потенциален голям човек, който някой ден ще е лицето на България. Същото важи и за публиката. Нека да я отглеждаме с любов, както правим с децата си. Ако я наказваме в ъгъла, ако й размахваме пръст, ако я поучаваме непрестанно, не можем да очакваме тя да ни отвърне с обич. Щетите са нанесени, но както при децата, те не са виновни. Това, което аз се опитвам да правя, пишейки е да не се занимавам с бита ни, защото чувствата са универсални и защото емоционалните ни проблеми не са регионални или ако са, това мен не ме интересува. А колкото до писането ми, това, което е между редовете за мен е по-важно от колкото думите, това е моят начин.

- М.г. беше премиерата на друг ваш пак чудесен спектакъл „Всичко или нищо”, в който играе брат ви – звездата в киното и театъра Христо Шопов. Сега събрахте на една сцена бащата на сина ви Христо Мутафчиев и сина ви Асен Мутафчиев. По-лесно ли се работи с близки хора или напротив и кое ви провокира да го правите?

- Причината да работя и с близки хора е, че те по-лесно ми се доверяват. Но стъпим ли на сцена, няма роднини, няма близки, всички са ми важни.

- „За мен да кажеш „аз творя” звучи малко високопарно, но има самота, нужна е самота”. Това са думи, изречени приживе от вашия покоен баща – големият български актьор Наум Шопов, а за писането сякаш те са още по-валидни. Вие стремите ли се към самота във вашите занимания?

Наум ШОПОВ

- В годините изчерпах самотата, като живеене. Да, за писането е нужно да се затвориш, но ако трябва да съм честна, тогава при мен става истинска навалица, всеки един от героите иска да се занимавам с него, така че не ми е самотно.

- Съзнавам, че сигурно е клише, но не мога да не ви попитам – любовта към сцената, достойното поведение и таланта само от родителите си ли унаследихте с брат ви Христо Шопов?

Христо ШОПОВ

- Може би. Но не само… Имах късмета да уча при най-добрите във ВИТИЗ. А колкото до наследството от родителите ни, мисля, че това, което хората наричат скромност, за нас е достойнство. Ако трябва да обяснявам с какво се занимавам, какво искам да постигна, за мен е загуба на време, предпочитам да си гледам работата. И ако се налага да направя компромис, да го направя така, че да не ме е срам.

- Кой е най-важният урок, който научихте от вашия учител, незабравимият режисьор Коко Азарян, който бихте предала и на сина си Асен Мутафчиев?

- Не излизай на сцената, ако нямаш какво да кажеш.

- Интересувате ли се от политика, от политиката в театъра? Доколко е важно това „изкуство на възможното” за вас?

- Много съм далече от политиката, не съм социално ангажирана в този смисъл. Не мисля, че разбирам от всичко и вярвам, че не е необходимо. Това, което ме интересува е хората, които се занимават с театър, въпреки недоброто заплащане, да знаят, че това е мисия и че театърът е храм, а не административна сграда. Иска ми се, хората там да са по-високо от бита. Мечтая, като вляза в театъра да усещам магията, а не суетата. Много е важно да уважаваш себе си, колегите си, хората, които строят декора, жените, които почистват след цялата лудница, жената на касата да е щастлива да ви продаде билет. Театърът е занимание за хора, които го обичат, а не за хора, които просто преживяват там. Защото, за да работи една машина добре, всяко едно болтче трябва да знае, че е важно. Защото Е важно! Не обичам мрънкането, не обичам егото да е по-голямо от цялото, не харесвам меренето на „атрибути“, ненавиждам конфликтите, крещенето, немарливото отношение. Политиката на театъра е отговорност към всеки един, който ще влезе там и ако това не ти харесва - иди и продавай домати. Въпреки, че и там е важно как ще ги промотираш. Каквото и да си говорим, театърът е велико изкуство и ако не мислиш така, по-добре се занимавай с нещо друго, не го цапай с негативи и липса на уважение.

- Вече имате ли идеи за нови ваши пиеси и можете ли да ги споделите с читателите?

- Имам идеи, още не знам с коя ще се захвана, сега ми трябва малко време да реша какво ще правя. Но както казах, по-малко приказки, повече действия.

Последвайте канала на