Писателката Здравка Евтимова пред „Новини.бг”: Сами си слагаме окови и граници

Разказът на писателката Здравка Евтимова "Кръв от къртица" е включен в учебник за обучение по литература за прогимназиите за осми клас в САЩ от началото на 2019 г. Тя е родена в Перник, завършила е английска филология във ВТУ "Св.св. Кирил и Методий", носител е на много призове и награди у нас и в чужбина. Нейни разкази са публикувани навред: в САЩ, Великобритания, Япония, Канада, Австралия, Франция, Германия, Белгия и мн.др. държави. По изрично нейно настояване и „по землячески причини”, не си говорим на Вие и в интервюто за „Новини.бг".

- Здравче, зарадва ли се, че разказът ти „Кръв от къртица”, писан преди време, бе включен в американски учебници за 8 клас?

- Много се зарадвах още когато г-жа Сюзан Дюк ми се обади в началото на месеца. Разказът е писан преди години, сега вече ми е като едно пораснало дете. Обичаш го, грижиш се за него, но няма огромна нужда от постоянно внимание и обгрижване.

- Вчера ти написа, че „...един разказ не те прави писател”, това от скромност ли?

- Радвам се, не мога да си кривя душата. Но един разказ, дори една книга с разкази, не те прави писател. Не може да те направи и добър писател. Нашият народ мъдро е казал, че 1 лястовичка пролет не прави. Надявам се на още много хубави разкази по моя път. Да идват хубави разкази при пишещите хора в България и по света.

- „Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката” – така завършва „Кръв от къртица”. Твоят нож за какво е?

- Вкъщи имам специални ножове само за присаждане на дървета. Не искам да наранявам хора. Защото, ако нараня някого, не той, а аз ставам по-малка като човешко същество. Това е болезнено усещане за мен. Затова по-добре да присаждаме – диво върху питомно. Като например джанките, ама ти си земляк, знаеш как става. Джанката е издръжлива, а в нашият край условията са сурови и благородните дървета трудно издържат. Докато дивата джанка се преборва със суша, жега, студ, киша и т.н. и дава своята издръжливост на питомното растение. Това е ролята на писателя – да прави хората хем издръжливи, хем благородни. Възхищавам се на онези, които успяват да го постигат. Аз не зная дали го мога...

- В социалните мрежи, където се нагнетява предимно негативизъм, веднага се появиха и коментари: „какво пък толкова, американците са тъпи, голяма работа, че са включили наш автор в учебниците”. Какво би им отговорила?

- Избягвам да обиждам когото и да е. Всеки човек има право на мнение. Аз винаги съм ценяла отрицателните мнения много високо. Защото те са като бодил в петата – карат те да се обърнеш, да погледнеш пътеката напред и да видиш дали не е осеяна с бодили. А също и да вземеш мерки да не стане инфекция и гангрена от убождане. Квалификацията „тъпи” обаче е смущаваща. Ами първо постигни това, което те постигат... Но дори да стоят високо изреклите тези обиди, пак не го приемам – откъде знаят този човек имал ли е условия да се образова, да развие своят потенциал и т.н.. С тъга се отнасям към хора, които обиждат другите. В такива случаи се затварям и предпочитам да пресадя дръвче, да засадя градина. И когато някой ме обиди да го поканя да види моите плодове и зеленчуци в градината. Така се надявам да спечеля онзи, който ме обижда и да го направя щастлив. Защото един щастлив човек не обижда. Той помага.

- В края на м.г. излезе романът ти „Зелените очи на вятъра”, за който критици коментираха, че е книга, която учи хората да не се предават. Така ли е и какво е мнението ти за критиците?

- Ценя критичните забележки, те са като показателен знак – първо за внимание към мен, но и да не изтървам нещата. Хубавите оценки ме радват, но критичните ме свалят на земята. А аз обичам земята, тя ми дава устойчивост. Както вече споменах – имам градина, реколтата от домати лани ми стана много добра.

- Каква е рецептата човек да не се възгордява, въпреки всички призове и постижения!

- Какво възгордяване може да има писателят, който с хонорарите, които взема, едва оцелява! Писането е като малко дете – трябва да го пазиш да не се нарани и да му се радваш. То понякога може и да те дразни, но да тръгнеш да се възгордяваш от пакостите на детето, защо? По-скоро е нужно постоянно бдение за опазване на живота на това дете.

- Какъв е делникът на жената Здравка Евтимова?

- Както е известно живея в Перник, в кв. „Изток”, но съм родена в „Даскалово”. Ставам рано, хващам влака и идвам на работа в София. Вечер се връщам обратно в Перник пак с влака, ама не бързам, обичам да се мотая, да се разхождам в парка, да се виждам с приятели. Имам двама синове и една дъщеря. Момчетата живеят в Германия, женени са, имам две внучета там. Дъщеря ми е тук, в Перник. От нея имам две внучки и всяка събота ги вземам вкъщи. Обичам си градината, обичам да ми е чисто и подредено, готвя... Вкъщи имам цитруси и диви растения и след 10 март пак ще пресаждам...

- Преди време сама призна, че си чистила входове. Какво наложи това и какво ти донесе?

- Това се случи отдавна, бяхме зле с парите и свекърва ми Богдана, светла й памет, рече: „ Вместо да се оплакваш, виж двата 8 етажни блока, за чистене на един вход дават по 6 лева”. Така закърпихме положението, после започнах да печеля от преводи и това работя и сега. Но по онова време успях да заведа свекърва ми, която много обичам, в един скъп ресторант и да я почерпя за урока, който ми даде. Тя беше дребничка, но жилава жена, която командореше, ама справедливо. Съжалявам, че нямам четвърто дете, щях да го кръстя Богдан или Богдана на свекървата. Всъщност, това е нещото, за което най-много съжалявам.

- Ако си позволим грубо обобщение – кое качество тежи като камък на шията на днешния българин?

- Самоподценяването и подценяването. Сами си слагаме окови и граници. Ние сме корав народ. Но същевременно си слагаме ограждения. Не казвай, че си слаб! Кажи, че си силен, пък да видим какво ще стане!

- Мит или реалност е свободата днес?

- Аз се чувствам като един много свободен човек. Който иска да каже нещо, няма кой да го спре, според мен. Свободата е в нас самите. Всичко друго, е оправдание и извинение за оковите, които сами си поставяме. А който продава съвестта си, е гола вода.

- Преди казваше, че където влезе сметкаджийството, любовта и топлотата си отиват. Това в днешният твърде материален и меркантилен живот, валидно ли е?

- Убедена съм, че сметкаджийството, желанието да използваш хората покрай себе си, убиват приятелски отношения, любовта и най-лошото - уважението. Смятам обаче, че човек трябва да поставя цена на своите усилия и труд. Това е справедливо. Искам да мога да мисля за качеството на продукта, който създавам. Да си признаем обаче, че зад „меркантилността” днес се крият мнозина, които създават некачествени продукти.

- „Добрият писател знае кога да не пише” – казал го е Чарлз Буковски. Ти какво би добавила?

- Много е вярно това. Бих добавила само, че може и да си пише, ама да не го дава за печат и четене.

- Имаш много почитатели сред четящите и пишещи млади хора. Какво би им казала, ако ти поискат съвет?

- На първо място да се грижат за здравето си. Когато човек е здрав, той няма да се огъва и да стои наведен, няма да позволява на никого да го мачка. Млади човече, не бъди високомерен, защото животът е непредвидим и не се знае къде ще те прати утре. Човекът е силен, но и слаб. А продуктът, който създава, е неговото лице – достойно или не.

Последвайте канала на