Тази шайка пороби народа си

Историята е вдъхновена от реални събития и личности

Димитър се събуди и се огледа малко стреснато, защото, поради напредналата му възраст, през повечето време в главата му беше все още 1962 г.

Налагаше се на по-малката му дъщеря, която се грижеше за него, да му обяснява преспокойно къде се намира и най-вече коя година е. Тя беше свикнала. Обикновено всичко завършваше с Димитър, седнал по пижама пред телевизора и купа супа пред себе си. Това го успокояваше и занимаваше по цял ден. Което пък беше добре дошло за всички около него. 

Изведнъж кръвта на стареца се смръзна, защото чу и видя нещо опасно и вражеско. Някаква засмяна жена в бяла премяна говореше нещо лошо против властта. Под лика й в телевизора беше изписано и името й – Корнелия Някоя-си. Та, въпросната Корнелия каза: 

- Държавата ни се управлява от шайка… - каза Корнелия от телевизора. 
- Ти на кой ‘ше викаш „шайка“, ма! – репликира дядо Митко телевизора.
- … тази шайка пороби народа си… - продължи Корнелия. 
- Това момиче си го проси. Как си затри живота! Плаче си за Скравена… плаче направо.
- … тази шайка си създаде правила и закони, които се оказаха безнаказани… - продължи нахалната Корнелия. 
- Кой ги пуска тия по телевизията! – възмути се дядо Митко и продължи да си мърмори на глас: - Имаше един такъв „устат“ като тая, Сашо Сладура му викаха. Много му знаеше устата да се прави на свободен… че и вицове да разказва за другаря Живков и за другаря Червенков. Ама моя приятел Спасов му видя сметката. Като куче го убиха в Ловеч миналата година. И за майтап го писаха „умрял от ангина“, ми разказа Спасов. Хе-хе-хе.

Дамата в бяло изглежда нямаше намерение да се спира и обясняваше как според нея всеки, който не е съгласен и критикува, е посочван за враг. 

- Точно така – каза си дядо Митко, - враг на народа, се казва, не просто враг! Прави са хората да ги обявяват за врагове, щом клатят Партията и Народната република. Изтрябвалото ти е на тебе, моме, свобода да критикуваш, я марш да си сготвиш на децата!
- На всеки такъв му се затваря устата – продължи Корнелия, - Народе, посегнаха на най-святото ни, на правото ни да мислим свободно, да говорим свободно, да имаме различно мнение и да бъдем хора с достойнство. 

Последното за малко да докара инфаркт на дядо Митко. Ченето му увисна. Главата не му побираше кой е позволил на тази жена да говори такива работи и то по телевизията. Да не би да се задава контрареволюцията! Да не би Запада да е на прага? Да не дойдоха американците! Старецът механично погледна към чекмеджето, където си мислеше, че още стои старият му „Макаров“. 

Вратата на стаята се отвори. 

- Тате, пак ли си говориш с телевизора? Време е за хапчетата. 
Коя е тази дъртачка и защо му вика „тате“ не можа да разбере Димитър. Опита се да се дръпне от нея, но тя с премерена хватка го придърпа и му тикна някакви хапчета в ръката. 

Последва дълбока въздишка на примирение от жената, която се готвеше да направи нещо за хиляден път в живота си: да обясни на баща си, че не е 1962 г. и да се опита да го въведе в настоящето. Обясни му, че Корнелия всъщност е от „наш‘те“ и че вече може да се говорят такива неща по телевизията. Обясни му какво е БСП. 
- Значи това са наш‘те, а? – посочи той телевизора с кокалестия си треперещ пръст. 
- Наш‘те са. 
Старецът се успокои. 

Изведнъж го осени още една мисъл:
- А какво стана с моя приятел Мирчо Спасов, дето направи лагерите в Ловеч и в Скравена? 
- Умря отдавна. 
- Ц-ц, лоша работа. А какво стана с децата му?
- Станаха босове, тате.
- Останали са боси!? Горките… - В този момент дядо Митко се зазяпа по телевизора и се разсея, а дъщеря му използва момента да се изниже от стаята. Разсея го вида на пищна бабичка с червена тениска, на която пишеше: „Социализмът е секси“.  
- Социализмът е какво…? – примигна глуповато старецът. 

Последвайте канала на