А на нас защо да ни пука?

Повече от 10 години минаха откакто наши граничари защитиха територията на България от турски бракониери. От известно време се върти из пространството, че властите в южната ни съседка въобще не са се отказали от гоненията срещу нашите, защото един от бракониерите тогава получи смъртоносна прострелна рана.

Както и да го гледаме, нещата стоят по следния начин: бракониер е навлязъл в територията на България, заплашил е живота и здравето на български граничари, служители на МВР, по време на изпълнение на служебния им дълг. Дори да беше застрелян от Михаил Цонков (чието оръжие се е оказало „фаталното“ при схватката през 2008 г.) с умисъл, бракониерът Ялчън Ерджан нямаше как да изглежда невинен, нали? Нарушил е държавна граница с цел да извърши престъпление… Извършил го е, нападнал е граничар, заплашил е живота му, сложил е още не едно и две престъпления на плещите си. Нямаше да изглежда невинен, да. И всички щяха да защитят българските граничари. Всъщност и всички защитиха служителите на МВР. Но и по-важното е, че беше доказано от няколко експертизи, че произведеният изстрел е бил нещастен случай. Това го определиха българският съд и Европейският съд по правата на човека.

Властите в Турция все още искат нашите бивши граничари да им бъдат поднесени на тепсия, за да демонстрират още веднъж пред целия свят, че са непоколебима сила. Е, добре, де – а на нас защо да ни пука…?

Всъщност има защо. За да ни видят, чуят, за да не ни игнорират повече.

Очевидно има едно голямо дрънкане на „оръжия“ и демонстрация на сила от страна на южната ни съседка, която е решила, че трябва да накаже нашите граничари, защото са погубили неин поданик. Въпросът е докъде ще се разпростре то. Главният прокурор Сотир Цацаров обеща няколко пъти, че колкото и Турция да иска екстрадирането на Михаил Цонков и неговите колеги, те никога няма да бъдат предадени на съд там. Това е добре, чудесно е, но трябва да бъде последвано и от още нещо – от едно категорично застъпване за бившите граничари и „затваряне на устата“ на търсещите евтин популизъм – било то медии в Турция, било то власти. След като няколко инстанции са се произнесли за невинността на служителите на МВР, които са изпълнявали дълга си – да пазят границата, нападките срещу тях изглеждат само и единствено като нападки срещу всички нас. Ясно ни е, че няма да бъдат екстрадирани, ясно ни е, че делото срещу тях ще си остане просто така – да виси. Но самият факт, че има такова петно върху взаимоотношенията между двете страни, е грозно и неприемливо. Трябва ли да стоим настрана и да играем ролята на по-слабия? Защото с позицията си Турция цели именно това – да се постави в ролята на по-силния, да демонстрира, че може да си прави каквото си иска, че нейните граждани могат да си правят каквото си искат.

Помните ли Майкъл Шийлдс? Фенът на „Ливърпул“, който почти уби един българин през 2005 г. При непоколебими доказателства; при един куп експертизи; при заключение на съда – какво стана с Шийлдс? Прибра се вкъщи. Не, не беше помилван, не беше и оправдан. Просто България каза: „Взимайте си го! Вие спечелихте, защото сте по-силни от нас“. Беше лош прецедент. И показа, че който си поиска, може да поставя властта, хората, полицията, съда и въобще всичко тук в малкия си джоб, стига да е достатъчно гръмогласен и упорит.

Готви се пак подобен сценарий и мълчанието ни е лош сигнал за слабост. Че няма да екстрадираме граничарите, това е ясно. То е ясно и на турците. Но самият факт, че така свободно си позволяват да „жонглират“ с темата и да ни притискат, е красноречив, че позицията на Турция е далеч от добросъседска. Дали ще продължим да си мълчим е въпросът. Мълчанието в случая не е злато. На най-високо ниво трябва да се постави темата – дипломати и политици. Ако трябва, както „спасиха“ Шийлдс преди години – с концерти и благотворителни акции, да спасим и ние нашите бивши граничари. В името на едната ни гордост. Но да се чуе, че можем и ние да ритаме.

Последвайте канала на